Безпаметна съм. Сълзите отмиха
и спомена, и мъката по теб.
Сърцето махна своя черен креп
и клетви думите ти заглушиха.
Безпаметна съм – ти стоиш пред мене
отчаян и с протегната ръка,
ала не чакай милост ни троха,
ти, просяко, в живота си надменен.
Върви си, откъдето си дошъл!
Лицето ти е сякаш призрак зъл,
а думите ти – сквернослов на глас.
Ти любовта отдавна си продал,
затуй си беден. Но не чувствам жал.
Върви си, просяко! Безпаметна съм аз.
