Острие

10

Паул Демил напразно кръстосваше сектора с едноместния си контролер – там нямаше и следа от звездолета. Затова пък тежестта в главата му ставаше все по-голяма. Главоболието замъгляваше съзнанието му и единствената ясна мисъл бе, че е закъснял.
– Аз съм виновен! – шепнеше полковникът. – Аз съм виновен за смъртта на тези хора.
Усещаше как чуковете в главата му постепенно се превръщаха в свредели, които пробиваха мозъка, вкарвайки в дупките парчета от събития, които той смътно си спомняше. Но колкото и да се мъчеше, не можа да възстанови напълно нито едно от тях. Налегнаха го огромна тъга и отчаяние, от очите му потекоха сълзи. Натискът бе толкова голям, че изпадна в несвяст, а когато се съвзе, видя червеникавите пламъци на огромно огнено острие, изпълнило целия контролер. С учудване осъзна, че пожарът бе запален от собствената му ръка. В другата все още държеше жиците на електростатичния си шлем. Шлемът бе послужил като активатор за пси-полетата на професора. Осъзнавайки го, Паул Демил се опита да включи пожарогасителя, но беше твърде късно.
Последното, което успя да си помисли, преди огнената лавина да го погълне, бе, че е прекрасно, дето никога повече няма да види професор Ройд.

край

Един коментар за “Острие

  1. Още един стар разказ, който съм оставила без редакции. Все се каня да го пооправя, но… явно още не му е дошло времето 🙂

Коментарите са деактивирани.