Острие

10

Паул Демил напразно кръстосваше сектора с едноместния си контролер – там нямаше и следа от звездолета. Затова пък тежестта в главата му ставаше все по-голяма. Главоболието замъгляваше съзнанието му и единствената ясна мисъл бе, че е закъснял.
– Аз съм виновен! – шепнеше полковникът. – Аз съм виновен за смъртта на тези хора.
Усещаше как чуковете в главата му постепенно се превръщаха в свредели, които пробиваха мозъка, вкарвайки в дупките парчета от събития, които той смътно си спомняше. Но колкото и да се мъчеше, не можа да възстанови напълно нито едно от тях. Налегнаха го огромна тъга и отчаяние, от очите му потекоха сълзи. Натискът бе толкова голям, че изпадна в несвяст, а когато се съвзе, видя червеникавите пламъци на огромно огнено острие, изпълнило целия контролер. С учудване осъзна, че пожарът бе запален от собствената му ръка. В другата все още държеше жиците на електростатичния си шлем. Шлемът бе послужил като активатор за пси-полетата на професора. Осъзнавайки го, Паул Демил се опита да включи пожарогасителя, но беше твърде късно.
Последното, което успя да си помисли, преди огнената лавина да го погълне, бе, че е прекрасно, дето никога повече няма да види професор Ройд.

край


>> Обратно към ПРОЗА >>