Бягство

 

Капитански дневник на Лаи Ремо,
командир на поселнически хибернатор „Кеплер“

 

Днес е 4075-ти ден от кацането ни на Триана и първи от полета към дома. На борда сме 93-ма души, сред които и деца. Повечето искат да се върнат на Земята. Но дори да е оцеляла, тя е недостижима за нас. Хибернаторите се проектират за еднопосочно пътуване. Някога смятах, че целта им е да спасят възможно най-много хора от умиращата Земя. Бях сред противниците на енергийния резерв. Днес отчитам грешката си. И се радвам, че благодарение на излишъците имаме шанс да стигнем поне Септèра.

Според Артур корабът разполага с достатъчно мощност, за да се оттласне от планетата. За напускане на системата обаче ще трябва да поиграем гравитационен флипер.

 

Ден 18 от началото на полета. Триана е зад гърба ни. Придвижваме се към края на звездната система. Не можем да се насладим на гледката, защото капаците на илюминаторите са блокирали. Затова пък мога да разкажа за несъстоялата се колонизация.

Триана беше измежду планетите, определени за колонизация. Отдалеченост от Земята: 180 светлинни години. Нищожно разстояние за звездните мащаби и непосилно за вид, който не владее червеев транспорт. Хибернацията беше единственият ни шанс.

Законът за колонизацията постановяваше поне три кораба към всяка дестинация. От тройката, поела насам, „Кеплер“ бе единственият оцелял. Не знаем какво се е случило с другите. Когато Артур ни събуди, „Вагнер“ и „Твен“ липсваха.

Стояхме в орбита до пълно картографиране на планетата. Разбрахме, че част от Триана е мъртва, вероятно поради космическа катастрофа. От противоположната страна на пепелищата регистрирахме обширни райони с примамлива растителност. Ако дроновете казваха истината, щяхме да бъдем единствената фауна, по-голяма от гроздово зърно. Набелязахме местата за кацане – първи селища на планетата. Совалките разтовариха група заселници на брега на тропическия океан, втора – на високопланинско плато, до богати минерални находища. Третата се спусна в плодородна долина в средата на континента, а последната – на границата на студа, където ги очакваше Ледената джунгла.

Седмици наред селищата се изграждаха по план. Свикнахме със синкавия пясък, с вечнокафявата трева и есенната пъстрота на дърветата. По-трудно бе с кислорода във въздуха, който менеше нивото си, както вятърът на Земята сменя посоките. Медните отблясъци на водните повърхности пък възродиха спомена за стара детска песничка. Триана приличаше на сбъдната мечта.

 

Ден 25. Помощникът ми Даш учи пътниците да бъдат екипаж.

Изчисленията на Артур са безупречни, маневрите – съвършени. Понякога се чудя защо хората са предпочели да създадат съвършен изкуствен интелект, вместо да подобрят своя собствен. 

 

Ден 38. Днес отново се разгоря спор за инцидентите – дали са следствие на разумни команди или проява на защитен механизъм, както твърдяха специалистите ни от самото начало.

Инцидентите подхранваха суеверия, а те насаждаха страх.

Всичко започна с доклади за скални срутвания. Хората от платото ги наричаха „планински размеквания“. Във всички точки, където се извършвали геоложки сондажи, скалните масиви се… втечнявали. Превръщали се в нещо, което напомняло студена лава. Тя безмилостно погребвала хора и оборудване, а после отново се вкаменявала.

Мнозина се кълняха, че планината иска да ги вгради в недрата си.

Преди психолозите да уталожат тревогите, заприиждаха доклади от север. По почина на земните северняци колонистите възнамеряваха да издигнат града си от дърво. Старателно избирали места за сечища, за да не предизвикат промяна в екосистемата. Но тогава започнали инциденти. Твърдата, на практика замръзнала почва, внезапно се превръщала в подвижни пясъци, които поглъщали секачи и оборудване. След всяко отсечено дърво земята край него прогаряла, докато се превърнела в бездънна яма синкав пясък.

Учените не намериха обяснение как плажните пясъци от тропичния океан се „просмукват“ до корените на Ледената джунгла. Заселниците се отказаха от дървените къщи и постепенно се изтеглиха на юг. В първоначалния лагер останаха шепа изследователи.

Сигурно се досещате, че долината също не бе пощадена. Нито една от културите, които агрономите опитваха да отгледат в новия си дом, не се прихващаше. Растенията се израждаха или загниваха, а сладката вода, която хората вземаха от реката за напояване, се превръщаше в отровен солен разтвор в мига, в който докоснеше обработената земя. Но оставаше все така сладка и животворна за местната растителност!

Ден след ден планетата ни изненадваше с нови ограничения. Всеки опит да вземем нещо от нея завършваше с неуспех, в повечето случаи – и със смърт. Нищо чудно, че на Триана нямаше животни – негостоприемната среда едва ли толерираше нещо по-голямо от микроб.

 

Ден 53. Скоро ще прелетим край последната планета от системата. Настроението на борда е приповдигнато. Колко бързо лекува надеждата! А ни трябваха ни 10 години, за да признаем провала.

Провал, започнал с неочакваното разрастване на крайбрежната колония. 

Инцидентите накараха хората да напускат три от колониите. Всички се събраха в крайбрежната, където нямаше видими проблеми. Но в набъбналото селище хранителните запаси се изчерпаха с ужасяваща бързина. Пред заплахата да измрат от глад, специалисти и аматьори затърсиха ядливи растения.

Даш беше този, който откри приличната на броколи трианска пшеница. Тя и сушените крайбрежни водорасли се превърнаха в единствената ни храна. Стривахме всичко на прах и го гълтахме без термична обработка. Триана не търпеше огньове. Пречиствахме и пиехме морска вода. За разлика от речната, тя не променяше състава си.

С времето мисълта за обреченост надделя. Самоубийствата и бягствата зачестиха. Откривахме само някои от телата. Хвърляхме ги в океана, защото копаенето на гробове можеше да донесе още смърт.

Мечтата за бъдеще се превърна в кошмар.

 

Ден 57. Компютрите на борда са единодушни: преди три часа сме напуснали звездната система на Триана. Съобщението бе посрещнато с радостни възгласи и взаимни пожелания за сладки сънища. Екипажът поетапно се отправи към дормифагите. Скоро всички функции, включително капитанските, ще бъдат иззети от Артур и неговите клъстъри. Следя приготовленията. Според устава капитанът заспива последен.

 

Ден 58. Даш поиска разрешение да излезе навън. Забелязал променлив интензитет в предавателния модул. Предложих му итерационни тестове. Отказа с претекст за ненадеждна локализация. Отстъпих.

Върна се бързо. Дишаше учестено, не можеше да продума, а очите му се въртяха като на малоумен. На въпросите отговаряше с истерично „Мъртви сме!“. Когато се успокои, обясни, че корабът е в орбита около Триана.

Артур зацикли, твърдейки, че се намираме отвъд планетната система.

Пратих единия да спи, изключих другия и излязох отвън.

Посрещна ме меденосивото кълбо на Триана.

 

Ден 59. Още едно безсънно денонощие и компютърната измама е разгадана: подмяна на алгоритмите за реално време със симулационни. Артур призна, че планетата има достъп до паметта му и контролира бордовите системи. Твърди, че тя притежава разум, който използвала, за да ни избива. Мисля, че иска просто да се оневини, за да не го изключа. Планетарен разум не съществува, а дори да го има, защо би държал в орбита навлеците, които е изгонил от повърхността?

Спомних си, че когато първите деца се появиха, планетата сякаш се беше смирила. Инцидентите намаляха, нямаше нито един с деца.

Възможно ли бе?…

И тогава ми просветна: те не познаваха огъня, не си представяха друга храна освен купата бял прах. Замъците от синкав пясък бяха единствените им играчки, а ръждивите вълни – единствените им мечти. Ние бяхме нашественици, но децата ни – не. Те бяха родени на Триана. Бяха трианци.

 

Ден 61. Днес се връщаме на повърхността. Децата, Даш и аз. Малките са щастливи. Надяваме се да бъдем техни ментори, ако планетата ни позволи. Екипажът ще остане в дормифагите, докато бъде призован. Артур и Триана ще се погрижат. Дотогава младите трианци ще знаят, че там, в небето над тях, има хора, към които винаги могат да се обърнат за помощ.

край


>> Обратно към ПРОЗА >>

2 thoughts on “Бягство

  1. Разказът беше класиран на второ място от публиката на „Истории от някога“.

  2. Не мога да отмина факта, че литературната „секира“, която се стоварва върху всички отличени разкази (на следващото четене), беше по-скоро погалване с перце. Бяха казани много положителни думи. И да не пропусна любимите фрази на „Палача“:
    „Инцидентите подхранваха суеверия, а те насаждаха страх.“
    „Мечтата за бъдещето се беше превърнала в кошмар“.

Comments are closed.