Пер Балрен отдалеч забеляза разбойниците в полето, скупчени край поредната жертва. Клетникът беше повален, а те продължаваха да го ритат в добавка към заплашителните крясъци и юмручни наставления.
Бандата тормозеше околността от месеци, оплакванията се трупаха, а кралят и перовете, с изключение на Балрен, нехаеха. Той обаче беше най-младият пер, приет в Съвета преди неделя, когато бе навършил пълнолетие. Думата му нямаше тежест. Затова можеше само да помага на жертвите или да си затваря очите като останалите.
Пришпори коня си. Вряза се в групата и започна да нанася свирепи удари с плоската страна на меча. Нямаше право да убива без съд. Кръгът се разпръсна. Негодяите изоставиха жертвата, но продължиха да обикалят и да се зъбят като изгубили плячката си хищници.
Балрен погледна сгърчения на земята мъж. Младолик, с прежулени от слънцето бузи и потъмнели от болка сиви очи. Подаде му ръка. Мъжът мълчаливо се метна зад него на коня. Перът отново размаха меч, за да пробие кордона на нападателите.
Изпратиха ги със сочни ругатни и няколко камъка, изстреляни от прашки. Спасеният изохка – бяха го уцелили. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат догонени, Балрен намали темпото. Конят уморено изпръхтя. Непознатият се възползва от бавния ход и скочи на земята. Изглеждаше добре за човек, лежал преди минути пребит в прахта.
─ Длъжник съм ти  – обърна се той към спасителя си. – Ако някога имаш нужда от помощ, потърси Сянката от Зелената планина.
Балрен мразеше глупавите шеги почти колкото лъжите. И децата знаеха, че Зелената планина убива хората. Попипа дръжката на меча си, като се чудеше дали мъжът срещу него заслужава тази чест. Приличаше на селянин, но не съвсем. Вместо терлици от свинска кожа носеше високи мечи обувки, вместо лен – риза от меко платно.
─ Как ще докажеш, че си жител на Планината? – изръмжа Балрен.
Мъжът се замисли:
─ Какво ще те убеди?
─ Донеси ми камък от Зелената планина.
─ Изумруд? Ха! Добре се пазариш!
Балрен се намръщи:
─ Не го искам за мен, а за Сая.
─ Сестрата на краля?
─ Да. Тя обяви, че ще се ожени за онзи, който изпълни трите й желания.
─ Подочух за това – кимна Сянката. – Кралят подготвял дипломатически брак, но принцесата се противяла. Затова измислила някакви невъзможни условия.
Увереността на Балрен внезапно се изпари. Зачуди се правилно ли беше изтълкувал дузината откраднати усмивки. Желанията бяха странни, но не му беше хрумвало, че може да са неизпълними. Камък от Планината, огърлица от речни перли…
Дяволитият поглед на планинеца му подсказа, че се забавлява с господарските съмнения. Балрен навири нос:
─ Ако искаш да изплатиш дълга си, намери ми камък или ми помогни да открия Перлената река.
─ О, значи Сая иска и перли от реката – засмя се Сянката. – Никой не може да открие Перлената река, ако гората не му позволи.
Отчаяният поглед на младия пер го накара да добави миролюбиво:
─ Добре де, ще ти помогна и с двете задачи. Но с третата, каквато и да е тя, ще се оправяш сам.
Едва бяха навлезли сред дърветата, а мракът ги захлупи от всички страни. Полето зад тях изведнъж потъна в тъмнина, пътеката чезнеше и се криеше във внезапно изникнали храсти. Балрен изгуби ориентация. Помоли Сянката да спрат. Слезе от коня и нави поводите около китката си.
─ Тук винаги ли е толкова тъмно? – не се сдържа.
─ Само през нощта.
─ Но там… – посочи през рамо посоката, откъдето бяха дошли.
─ Времето в гората тече различно – обясни Сянката. – За обикновените минувачи винаги е нощ. Горските чеда могат да видят и деня.
─ Значи сме обикновени минувачи?
Сивоокият го изгледа с уважение:
─ Прав си! Щом си с мен, не си обикновен минувач – и преди Балрен да вникне в думите, през дърветата нахлуха палави слънчеви лъчи.
Пътеката се проточи, докъдето поглед стига, а близките клони се заклатиха с насмешлив шепот. Само въздухът остана непроменен – влажен, наситен с непознати миризми и дъх на гниещи листа.
─ Приветствам те в Дневната гора! – разпери ръце Сянката.
Перът преглътна страха си:
─ Как го направи?
─ Помолих гората. Но за Перлената река трябва отново да навлезем в Нощната гора. Денем не можеш я откри.
Балрен беше благодарен и на малкото светли мигове. Когато нощта отново се стовари върху тях, не страх, а възхита облада душата му. Пред очите му се пенеше млечнобял поток. Бляскави мехурчета се гонеха по повърхността, отскачаха от камъните и се галеха в седефените брегове.
─ Пусни шлема във водата, преброй до 10 и го извади – посъветва Сянката. – Ще получиш достатъчно перли за две кралски огърлици. Изсипи ги в този лист – той откъсна дебело фуниевидно листо от крайбрежната зеленина. – Вържи листа и го прибери. И не се опитвай да вземеш повече, отколкото ти се дава!
    Балрен се подразни от наставленията, но прилежно ги изпълни. В мига, в който уви перлите в листото, блестящият поток изчезна, заменен от ленива река. Водата се разля към краката им, защото отсрещният бряг се бе извисил в стръмен склон.
─ Призрачната река – обяви Сянката с тържествен замах. – Щом изкачим склона и сме пристигнали.
─ Няма ли да търсим брод?
─ Пред него сме – посочи изсъхналите дънери, които безгрижно се поклащаха във водата.
Балрен се вгледа в тях. Обикновени пънове, но вместо да се носят по течението, подскачаха като шамандури на едно и също място. Подредбата им, привидно случайна, образуваше пътека от единия до другия бряг.
─ Понтони – обясни отново планинецът и нагази в образувалата се плитчина.
Балрен огледа склона и свали железните доспехи. Закрепи ги върху седлото, привърза коня за едно дърво и последва водача си. Дори не му се мислеше за обратния път.
Изкачиха се заедно, като се хващаха за коренищата и стъпваха по надвесените над брега дървета. Но не изкачването, а гледката, която се разкри на върха, остави Балрен без дъх. Град! Призрачен, като цялото му пътуване. В гората може и да беше нощ, но градът се наслаждаваше на спокоен слънчев ден. Зелените покриви искряха с диамантен блясък, а каменните стени се оглеждаха в безброй поточета, които извираха от нищото, лъкатушеха из уличките, заобикаляха двореца и бързаха да се влеят в езеро на другия край на града.
─ Добре дошъл в Дравита – обърна се Сянката към слисания пер.
─ Невъзможно! Градът на дравите е изчезнал от векове!
─ Всъщност, когато кралете от равнината се съюзили, за да го разрушат и разграбят богатствата му, дравите го скрили от очите на хората.
─ Трябваше да се досетя – промърмори гостът. – След всички фокуси и приказки за горските чеда.
─ Така е. Аз съм драв, горско чедо, както всички в този град. Грижим се за гората и тя се грижи за нас. Черпим сили един от друг.
Случайно или не, вървяха към двореца, а хората по улиците почтително се отместваха встрани. Някои отправяха поздрави, на които Сянката отговаряше с усмивка и царствено кимване. Когато пристигнаха, той с подканващ жест посочи дворцовата порта.
Докато Балрен недоумяваше, от вътрешната страна на портата изрева сърдит глас:
─ Защо си довел равнинец, сине? Знаеш, че не са добре дошли.
Крилата се разтвориха и двамата се озоваха срещу възрастен мъж в зелена роба и безформена шапка с изумруд.
─ Балрен ми спаси живота, татко. Длъжник съм му – отговори спокойно Сянката и се обърна към спътника си: – Запознай се с моя баща, краля на Дравита.
Балрен скри изумлението си с дълбок поклон.
─ Знаеше, че изпитанието с равнинците е смъртоносно, но въпреки предупрежденията избра него! – кралят гръмогласно хокаше сина си, без да се впечатли от чужденеца. – Смяташ ли, че си готов да наследиш трона?
─ Да, татко. Оцелях и се завръщам със сила, удвоена от познания за равнината.
─ Ще го обсъдим после – махна с ръка кралят. – Сега ми кажи какво дължиш на този мъж.
─ Камък от Планината, дар за бъдещата му жена.
─ Само това?! – без да се колебае, кралят откъсна изумруда от шапката и го подаде на неканения гост:
─ Дългът е платен. Върви и забрави!
Балрен смутено благодари. Готвеше се да тръгне, но Сянката го спря:
─ Ами третото желание? Как ще го изпълниш?
─ А, това ли? Няма проблем. Третото желание на принцесата е да чуе невероятна вълшебна история, която никой никога не й е разказвал – усмихна се Балрен.

край