С отмерена сила Туджи заби клина в твърдата като бетон земя и го извади. На мястото зейна катранена конусовидна дупка. Вътрешността й бързо започна да посивява, сякаш някой я засипваше с пепел.
─ Десет секунди до токсикация – обяви Форен.
Без да обръща внимание на забележката, Туджи отвори контейнера с разсад, извади анемичен стрък с невидими коренчета и с почти светлинна скорост го мушна в дупката.
─ Две секунди до токсикация – констатира Форен, докато посивяващото кратерче бе запълнено с чернозем от металния цилиндър зад контейнера.
─ 3174-то засаждение успешно – декларира Туджи. – Остават 126 до завършване на квадранта.
Ако запазеха скоростта на изпълнение, щяха да изпразнят контейнера и да остане достатъчно време за оранжерия и първа поливка преди залез. Работата след това изискваше допълнителна енергия за осветление, а беше неефективна и поради стремителното падане на температурата – за броени минути тя достигаше стойности, които унищожаваха слабите засаждения.
Туджи оцени ситуацията и продължи с досадна равномерност да пробива плитки кратерчета и да спуска в тях полуживите растения.
─ Шансове за успешно приключване на дневната мисия 87,3%.
Форен изпрати информацията в станцията, където Макси по свой начин изчисляваше свършената работа и отговаряше с коригиращи команди:
─ Започнете изграждане на оранжерията – нареди Макси. – Прогнозно увеличение на шансовете 9,2%.
Форен се придвижи към другия край на квадранта и се зае с изплитане на защитната решетка: стотици прозрачни нишки, които по своята същност представляваха миниатюрни изолационни тръбички с вградени терморегулатори. Не беше виждал паяци, нито бе чувал за тях, но ако ги познаваше, щеше да знае, че действията му повтарят създаването на невидимите мрежи, с които членестоногите хищници ловуваха своята храна. Само че Форен създаваше купол, под който трябваше да израсне храна.
─ Донерветер от северозапад – предупреди Макси. – Скорост 72 км/сек, тип CG-плюс. Нареждам прекратяване на мисията, незабавно затваряне на купола и оттегляне!
─ Действието ще причини 56% загуби от насаждения – отбеляза Форен.
─ 47,8 – поправи го Макси. – Квадрантът не е изпълнен докрай.
Докато Форен спореше със станцията, Туджи херметизира контейнера с незасадени стръкове, след това ловко опакова него и цилиндъра със земна почва и ги метна на гърба си.
─ Разсад прибран. Мисия прекратена – докладва той.
В отговор получи подкана за прибиране в станцията и безопасен маршрут.
Форен остана да доплете мрежата и да положи прозрачното покритие отгоре й. Куполните оранжерии бяха единственият шанс на крехките земни растения да оживеят и израснат на чуждата планета. Проектът предвиждаше залесяване на целия пустинен пояс, в който светлината и топлината се доближаваха най-много до земните.
Последното действие, преди да тръгне, бе да свърже куполното съоръжение с приличния на фургон напоителен резервоар. Резервоарът стърчеше до квадранта от няколко денонощия, което означаваше, че ледените късове в него бяха вече частично разтопени.
Приключваше, когато фронтът на донерветера изтри жълтеникавия залез от хоризонта. Внезапното притъмняване накара Форен да включи осветлението. На височина около пет километра вълнисто-купести и нишковидни облачни хребети се надпреварваха в желанието си да прекъснат връзката между небето и повърхността. В далечината проблесна огромен светлинен стълб. Последва втори – по-наблизо – и трети, който освети околността. В следващите секунди личната аларма на Форен се сля с команда от станцията, а после всичко в него избухна с бяла, обезличаваща светлина.

Събуди се сред мрак. Но не онзи от мътните, безвалежни гръмотевични облаци, а чист, студен, с мигащите светлинки на звездите.
─ Макси до Форен, Домът вика Форен! Докладвай за неработещи системи!
Форен включи диагностичната програма и, без сам да знае защо, изключи комуникацията.
Ако се съдеше по резултатите, той бе напълно функционален. Но имаше и нещо различно. Беше изпълнен с непозната представа, усещане, подобно на мига на включване, само че без протичащите проверяващи импулси. Сякаш някаква стена в процесора му се беше срутила и бе залят от безмерно количество информация, което надхвърляше изчислителните му сили. Зрителната му леща се вторачи в небето, без да забелязва съзвездията. Не отчиташе и местоположението. „Красиво и необятно“ – бе всичко, което констатира. Заключението го обърка, защото не съдържаше полезна информация. А като всеки планетар той боравеше само с такава.
Планетарите бяха пратеници на хората, полеви машини за тераформиране. Те получаваха задачи и ги изпълняваха. В процеса на работа обменяха информация помежду си и с МаКСи – мастър компютърната система, която се грижеше за правилното им функциониране, за програмите, графиците и мисията, преустройваща планетата в подходяща за колонизация среда. Рядката и задушлива атмосфера, екстремните температури и сухите електрически бури все още не позволяваха на хората да се пренесат на повърхността, затова те управляваха промените от единствената територия, която им принадлежеше: орбиталния комплекс.
Неясен импулс накара Форен да погледне нагоре. Според изчисленията приличното на разкостена птица съоръжение трябваше да виси някъде над него. Не успя да го засече. „При заплаха от катастрофален сблъсък е възможна промяна в орбитата“ – гласеше една от възможните причини, които извади от паметта си.
„Кога беше последният контакт? – запита се той и се учуди на потока целенасочени данни, които се самогрупираха с неизмерима бързина, сякаш извън алгоритмите. – И ако е имало промяна, защо не са уведомили Макси за новата орбита?“ Имаше само една причина за подобен пропуск: катастрофа. Планетата се намираше близо до астероиден пояс и орбиталният комплекс няколко пъти се бе разминавал с прелитащи край него каменни късове. Според Теория на вероятностите при такива условия фаталният сблъсък беше неизбежен.
Заключението бе логично, но Форен усети как веригите му прегряват от усилие. В логовете му нямаше записи за астероидната активност. Архивите на планетарите съдържаха само работни инструкции и всички въпроси и отговори, които можеха да дадат, бяха свързани с тях. И все пак, страничната информация някак бе попаднала в паметта му!
Опита се да установи произхода на данните и колкото повече се стараеше, толкова по-осезаемо се натрапваше невероятното обяснение: той можеше да създава свои собствени въпроси. Можеше и да търси отговори, които не са заложени предварително в паметта му. Притежаваше способност, присъща само на хората! Дори Макси, чийто обхват на паметта бе хилядократно по-голям от този на планетарите, бе ограничена в отговорите, а въпросите й винаги бяха свързани с функционирането на станцията.
Откритието изпълни Форен с непозната енергия. Нямаше представа откъде се бе появила, но тя го караше да обикаля квадранта на висока скорост, да размахва безцелно манипулатори и да примигва с всичките си светлини като изгубил посоката дрон.
Алармата на енергийния запас го върна към полезността в поведението му. Той пое в икономичен ход към станцията. Анализът му незабелязано се превръщаше в размисъл:
─ Хората са създали нас и Макси, защото са се питали как да променят една планета, без да стъпват на нея. Те са свободни да си задават всякакви въпроси и не спират, докато не открият отговорите към тях! Затова архивът им с отговори е необятно голям, толкова, че съхраняват част от него извън собствените си корпуси.
Беше убеден, че благодарение на информацията от архива хората успяваха да се грижат добре за всичко, което са създали.
Но сега тях ги нямаше, а мълнията, ударила Форен, бе направила него свободен. Значи той трябваше да се погрижи за останалите. Само че за да се справи, щяха да са му нужни много повече въпроси и отговори от онези, които можеше да формулира сам.
Той включи комуникацията и под предлог, че търси безопасен маршрут към станцията, поиска от Макси всички данни за движение на донерветерите.

Откъде идват имената на героите:

• Туджи = 2G
• Форен = 4N
• Макси = MAster Computer SYstem