Апокалипсис

Когато краят на света дошъл, бил далеч от представите на светите отци. Не го припознали, защото им липсвали четирите Конника, които да счупят първите печати на Апокалипсиса. Стояли си печатите някъде непокътнати, а докато били такива, животът на Земята бил гарантиран. Странно е, че когато разбрали, хората масово се заели с издирването им. Дали искали да ги скрият или да ги счупят? Историята мълчи, но каквато и да била причината, тя предизвикала невъобразим хаос в туризма, транспорта и религията.
Псевдорелигиите разцъфтели като златоносни цветя. Единствена пречка за пълната им хегемония се оказала псевдонауката, която продължавала да се шири сред по-любознателната част на оглупялото човечество.
Търсели печатите в дълбините на океаните, в кратерите на вулканите, под ледовете на Антарктида и по върховете в Тибет, в изоставените мини на цар Соломон и в изоставените нефтени кладенци на арабските милиардери. При това повсеместно търсачество било въпрос на време да се случи неизбежното: хората сами да изровят злото.
В началото епидемиолозите обявили поредния грип, а фармацевтите и лекарите – поредната ваксина – и никой не се усъмнил. След това зачестили репортажите за райони, покосени изцяло от заразата. Последвали ги слуховете от социалните мрежи, които се разкъсвали между илюминатски конспирации и нашествие на извънземни.
Постепенно истината започнала да прозира през информационната мъгла. Ваксините бързо доказали своята безполезност, а съществуващите антибиотици по неясни причини действали като катализатори на заболяването. Ширели се слухове за тибетски лечители, африкански и индиански шамани, които се справяли с болестта чрез своите алтернативни методи. Разбира се, тези слухове никога не били доказани. „Новата чума“ вземала своите жертви, без да се съобразява с локации и шаманско присъствие. Разпространявала се по въздуха, но също и чрез вода. На практика всяко неорганично вещество, което съдържа кислороден атом, можело да стане преносител.
Няколко независими лаборатории с нахъсени млади учени се заели да открият ефективно лекарство. Работели в усърдна надпревара с големите концерни. Залогът бил висок: победителите получавали всичко. И, да, щели да останат в историята като спасители на човешкия род.
Всъщност, хората никога не разкрили механизма на заразата. Установили само прага на вирулентност, с други думи: какъв бил шансът човек да се измъкне жив, въпреки че е вдишал или преглътнал „замърсителя“. Оказало се, че шансът е право пропорционален на изолацията от околната среда. Още преди резултатите да бъдат потвърдени, бункерите – лични и обществени, строени по време на Първата Студена война – се препълнили. Слезлите доброволно под земята не подозирали, че ядрените убежища няма да ги спасят. Пренаселването на затворените помещения довело до ускорено изчерпване на запасите от храна, вода и въздух дълго преди утихване на епидемията на повърхността.
След фармацевтите борбата подели генните инженери. Тъй като осигуряването на стерилни условия ставало все по-трудно – Земята отдавна се била превърнала в глобално село – доброволно предоставеният генетичен материал бил изпратен в орбита. В международната космическа станция за първи път заработил истински научен екип. Новите бебета се създавали в условия на безтегловност и с променено ДНК. Радиацията, на която били изложени още в първите мигове от живота си, също спомагала за отредената им роля: да бъдат новата версия на човека.

***

В епохата на Втората Студена война, когато хората се лутали между наука, религия и езотерика, процъфтявали учения за различните раси, населявали Земята. Според тях съществуващата пета раса скоро щяла да бъде заменена от шестата.
По ирония на съдбата ние, орбиталните бебета, бяхме толкова различни, че можехме да се считаме за нова раса. Но езотериците, разпространяващи тези учения, така и не разбраха, че пророчеството им се изпълнило.
Популацията ни нарастваше с предвидените темпове, защото растяхме в контролирани условия. Наблюдавахме случващото се на Земята и с нетърпение чакахме деня, когато щяхме да населим планетата – денят, в който и последният човек на повърхността щеше да бъде мъртъв. Само че човешките тела се оказаха неочаквано издръжливи, а новородените започнаха да се раждат с имунитет. Трябваше да се намесим. Нали ние бяхме бъдещето на Земята!

***

─ Ана, Марк, Траян, веднага в укритието! – гласът беше силен и властен и изобщо не подхождаше на кльощавата женица, по която висяха десетилетни дрипи, а в сплъстената й коса можеше да се приюти семейство лястовички.
Децата, на видима възраст 10-12 години и бронзов загар, който би побъркал от завист всяка градска дама, се затътриха към каменния вход – бавното придвижване беше единствената форма на протест, която можеха да си позволят. Набедрените им парцалчета се полюшваха, закачени върху високотехнологични колани с наредени като капси сензори.
Когато стигнаха до жената, тя ускори прибирането им с по един предупредителен шамар зад врата. Тежката врата на укритието се затвори зад гърбовете им. Бледа фосфоресцираща светлина очерта каменния коридор и стръмното стълбище, което водеше към подземния дом.
─ Казах ви, че Бледият Конник се движи към нас – сърдито отбеляза жената, докато слизаха. – Защо сте излезли?
─ Марк искаше да го види. Твърди, че знаел как да говори с него, за да ни остави живи.
─ Бледият Конник е тук, за да сее смърт. Той не е човек, та да говорите с него – ядоса се жената, а Марк получи още един възпитателен шамар, който за малко да го събори от стълбите.
─ Не трови мозъците им с глупости, скъпа – избоботи мъжки глас някъде под тях. – Просто им обясни, че към нас се движи смъртоносен въздушен фронт, причинен от ядрен взрив.
─ Ти си неверник, Ган – провикна се към него жената. – Помня кога беше счупен първият печат. Лично видях Антихриста с цялата му шайка. А Бледникът е последният, четвъртият…
─ Видяла си фанатизирани войници, Тая!
─ Знам много добре какво видях! – прекъсна го жената с кресчендо. – Войната дойде след Антихриста, последвана от Големия глад.
Стълбите бяха свършили и групата се разположи край миниатюрното езерце, от което се вдигаше пара. Децата облекчено потопиха крака във водата. Мъжът, който също бе провесил краката си в парата, им смигна заговорнически.
Беше открил мястото преди години, докато търсеше из пещерите незаразени извори. По онова време хората все още се надяваха да се справят със заразата. Първите генетични мутации бяха факт – надежда, която мотивираше живите да оцеляват, макар че цивилизацията им вече не съществуваше. И въпреки че планетата успешно се отърсваше от неразумните разумни, надеждата за спасение никога не ги напусна.
Спасяваха се поединично, затова Ган без угризения отведе до минералния извор само жена си и новородения си син. Семейството скоро се разрасна. Децата харесваха пещерния живот, защото не познаваха друг. И трите се бяха родили с генетична устойчивост срещу заразата, което караше Ган и жена му да вярват, че един ден ще живеят свободно на повърхността.
─ Когато ние си отидем, заминете оттук – съветваха родителите. – Потърсете други като вас, върнете се в градовете, възродете цивилизацията…
─ Защо трябва да заминаваме? – мръщеше се Марк. – Имаме си дом и всичко необходимо, за да сме щастливи.
─ Има неща, които ще поискате, когато пораснете още малко – отговаряше многозначително баща им. – И които няма да намерите тук.
И докато наследниците гадаеха какво ли чудеса искат възрастните, родителите им стискаха палци за едно по-добро бъдеще. Радваха се, че злото край тях отмира. Но тъкмо тогава то неочаквано възкръсна.
В района се появиха странни войници, които издирваха и изтребваха оцелелите. Унищожаваха и всичко, което ставаше за храна. Накрая, очевидно за застраховка, прибягнаха до ядрено оръжие. Самотният малоумник, който живееше под съседния склон и понякога топлеше ставите си в извора на семейство Ганеви, се кълнеше, че непознатите шетали из радиационните огнища като в озонов парк.
Думите му отприщиха у жената на Ган отдавна потискани съмнения. Буквално за ден тя превъртя – започна да дрънка за Конници на Апокалипсиса, нарисува разпятие на една от стените и с часове отправяше молитви към него. Изобщо, държеше се като смъртник, но онова, което дразнеше Ган, бе, че се опитваше да изгради същата обреченост и у децата.
─ Трябва да престанеш с тези глупости, Тая – не се стърпя Ган, докато гледаше как жена му измива ръцете и лицето си и отново се насочва към молитвения кът. – Дори в Библията свършекът на света е само един. Той настъпи, ние оцеляхме и сега е ред на децата ни да помислят за изграждането на новия свят.
─ Ти не разбираш – думите му я спряха.
Тя се обърна и се върна при горещия извор:
─ Тогава всички сгрешихме.
─ И Светия отец?
─ Да. Нямаше Апокалипсис, защото тогава печатите не бяха счупени. Та нали ние ги търсехме! Сега, едва сега, се случва предреченото. Очаква ни Земетресението, но преди него децата ни ще видят страданията на другите, а после ще чуят и седемте тръби. Ние с теб няма да ги доживеем, но те… Те трябва да бъдат подготвени.
─ Подготвени за борба, не за заколение – поклати глава Ган. – Каквито и да са войниците отвън, те имат слабо място. Нашите деца трябва да го открият.
─ Това е едно от нещата, които ще искаме като възрастни, нали? – поинтересува се Марк.
─ Точно така. А още по-добре ще бъде, ако започнете да го искате веднага. Днес направихте разузнаване из гората и това беше добро начало.
Тая се възмути, но видя трите влюбени погледа, отправени към бащата и разбра: войната е неизбежна.

***

Всички знаехме, че войната е неизбежна – знаехме го ние, знаеха го и те. Историците все още спорят за продължителността на военните действия. Поетите пък възпяват въздушните схватки – битките на бели и черни ангели с проблясващи криле. А градовете се отърсват от руините, за да посрещнат нас – новите жители, бъдещето на планетата.
Казват, че понякога от пещерите излизат същества, които приличат на нас. Живеели в недрата на земята, но се хранели със същите плодове и зеленчуци като нас, дори убивали горски зверове за месо. Очевидци се кълнат, че „хората от долната земя“ владеели също и нашата реч. Харесвам тези легенди за наследниците на някогашните хора, но не вярвам в тях. Ние бяхме създадени в космоса, за да продължим живота на планетата. Ние сме единственото бъдеще.


Един коментар за “Апокалипсис

  1. Когато представях този разказ в „Истории от някога“, на четенето присъстваше известен издател. В паузата той направи кратък разбор на изслушаните истории. Мнението му беше, че първата половина на написаното от мен била скучна, не можела да заинтересува читателите.

    Не знам доколко е скучна, но след по-малко от две години тази същата скучна половина се оказа плашещо пророческа…

Коментарите са деактивирани.