Апокалипсис


(откъс)

***

─ Ана, Марк, Траян, веднага в укритието! – гласът беше силен и властен и изобщо не подхождаше на кльощавата женица, по която висяха десетилетни дрипи, а в сплъстената й коса можеше да се приюти семейство лястовички.

Децата, на видима възраст 10-12 години и бронзов загар, който би побъркал от завист всяка градска дама, се затътриха към каменния вход – бавното придвижване беше единствената форма на протест, която можеха да си позволят. Набедрените им парцалчета се полюшваха, закачени върху високотехнологични колани с наредени като капси сензори.

Когато стигнаха до жената, тя ускори прибирането им с по един предупредителен шамар зад врата. Тежката врата на укритието се затвори зад гърбовете им. Бледа фосфоресцираща светлина очерта каменния коридор и стръмното стълбище, което водеше към подземния дом.

─ Казах ви, че Бледият Конник се движи към нас – сърдито отбеляза жената, докато слизаха. – Защо сте излезли?

─ Марк искаше да го види. Твърди, че знаел как да говори с него, за да ни остави живи.

─ Бледият Конник е тук, за да сее смърт. Той не е човек, та да говорите с него – ядоса се жената, а Марк получи още един възпитателен шамар, който за малко да го събори от стълбите.

─ Не трови мозъците им с глупости, скъпа – избоботи мъжки глас някъде под тях. – Просто им обясни, че към нас се движи смъртоносен въздушен фронт, причинен от ядрен взрив.

─ Ти си неверник, Ган – провикна се към него жената. – Помня кога беше счупен първият печат. Лично видях Антихриста с цялата му шайка. А Бледникът е последният, четвъртият…

─ Видяла си фанатизирани войници, Тая!

─ Знам много добре какво видях! – прекъсна го жената с кресчендо. – Войната дойде след Антихриста, последвана от Големия глад.

Стълбите бяха свършили и групата се разположи край миниатюрното езерце, от което се вдигаше пара. Децата облекчено потопиха крака във водата. Мъжът, който също бе провесил краката си в парата, им смигна заговорнически.

Беше открил мястото преди години, докато търсеше из пещерите незаразени извори. По онова време хората все още се надяваха да се справят със заразата. Първите генетични мутации бяха факт – надежда, която мотивираше живите да оцеляват, макар че цивилизацията им вече не съществуваше. И въпреки че планетата успешно се отърсваше от неразумните разумни, надеждата за спасение никога не ги напусна.

Спасяваха се поединично, затова Ган без угризения отведе до минералния извор само жена си и новородения си син. Семейството скоро се разрасна. Децата харесваха пещерния живот, защото не познаваха друг. И трите се бяха родили с генетична устойчивост срещу заразата, което караше Ган и жена му да вярват, че един ден ще живеят свободно на повърхността.

─ Когато ние си отидем, заминете оттук – съветваха родителите. – Потърсете други като вас, върнете се в градовете, възродете цивилизацията…

─ Защо трябва да заминаваме? – мръщеше се Марк. – Имаме си дом и всичко необходимо, за да сме щастливи.

─ Има неща, които ще поискате, когато пораснете още малко – отговаряше многозначително баща им. – И които няма да намерите тук.

И докато наследниците гадаеха какво ли чудеса искат възрастните, родителите им стискаха палци за едно по-добро бъдеще. Радваха се, че злото край тях отмира. Но тъкмо тогава то неочаквано възкръсна.

В района се появиха странни войници, които издирваха и изтребваха оцелелите. Унищожаваха и всичко, което ставаше за храна. Накрая, очевидно за застраховка, прибягнаха до ядрено оръжие. Самотният малоумник, който живееше под съседния склон и понякога топлеше ставите си в извора на семейство Ганеви, се кълнеше, че непознатите шетали из радиационните огнища като в озонов парк.

Думите му отприщиха у жената на Ган отдавна потискани съмнения. Буквално за ден тя превъртя – започна да дрънка за Конници на Апокалипсиса, нарисува разпятие на една от стените и с часове отправяше молитви към него. Изобщо, държеше се като смъртник, но онова, което дразнеше Ган, бе, че се опитваше да изгради същата обреченост и у децата.

─ Трябва да престанеш с тези глупости, Тая – не се стърпя Ган, докато гледаше как жена му измива ръцете и лицето си и отново се насочва към молитвения кът. – Дори в Библията свършекът на света е само един. Той настъпи, ние оцеляхме и сега е ред на децата ни да помислят за изграждането на новия свят.

─ Ти не разбираш – думите му я спряха. Тя се обърна и се върна при горещия извор:

─ Тогава всички сгрешихме.

─ И Светия отец?

─ Да. Нямаше Апокалипсис, защото тогава печатите не бяха счупени. Та нали ние ги търсехме! Сега, едва сега, се случва предреченото. Очаква ни Земетресението, но преди него децата ни ще видят страданията на другите, а после ще чуят и седемте тръби. Ние с теб няма да ги доживеем, но те… Те трябва да бъдат подготвени.

─ Подготвени за борба, не за заколение – поклати глава Ган. – Каквито и да са войниците отвън, те имат слабо място. Нашите деца трябва да го открият.

─ Това е едно от нещата, които ще искаме като възрастни, нали? – поинтересува се Марк.

─ Точно така. А още по-добре ще бъде, ако започнете да го искате веднага. Днес направихте разузнаване из гората и това беше добро начало.

Тая се възмути, но видя трите влюбени погледа, отправени към бащата и разбра, че войната е неизбежна.


>> Обратно към ПРОЗА >>