(детска приказка)

Там, под старата ела, във зелената гора, Кръц и Цвър, мишлета две, си живееха добре. Но животът подреден в една нощ беше разрушен. Всичко почна се с това, че на тяхната врата в късна доба се почука, а през тясната пролука госта те не разпознаха. Да отворят се бояха.

— Дум! Дум!

— Кой си ти?

— Аз съм Зайо, отвори!

— Защо в този късен час идваш сплашен ти при нас?

— Кучета, ловци цял ден тичат и гърмят по мен. Аз успях да се изплъзна, но от страх все още зъзна. Вашата къщурка свети – подслонете ме, мишлета!

И мишлетата добри, чули жалните молби, Зайо вкъщи приютиха и трапеза наредиха – да си хапне гостът драг, че бе изтощен от бяг.

Мина ден, минаха още, Зайо в къщичката гост е. Той почива си чудесно: весели се, пее песни, а мишлетата унили съвсем са се уморили от прищевките му вечни и желания безсърдечни.

— Той кога ще си отиде? – пита Цвър и често мига.

— Сигурно ще бъде скоро – Кръц, въздъхвайки, говори.

Ала гостът им нехае – че са бавни ги ругае. Отървал се от беди, все на масата седи. Хапва си той прясно зеле, орехи си сладки бели и забравил е съвсем, че дошъл бе тук за ден. Да, забравил бе ловците, дето стрелят по горите с пушките си зайци бели, плахо се под храсти сврели.

Тъй минаха още дни. Зайо май попрекали. Кръц и Цвър вече решиха, план те бързо измислиха:

— Ще напуснем ний дома за ден, може и за два. Нека Зайо сам живее, да видим дали пак ще пее свойте песнички безгрижно, ядене щом му е нужно. Нека сам си го приготви – щом е гладен, да си сготви! Ако зъзне пък в нощта, да нацепи сам дърва, огън сам да си запали! Толкоз дни нас не пожали, нека се потруди сам, че направо е за срам: здрав и силен, бърз и див, а така да е ленив!

Тъй мишлетата направиха, Зайо вкъщи сам оставиха. Постоя той сам ден-два и изчезна след това.

А доволните мишлета, с весели, добри очета, хванаха се за ръце и си тропнаха хорце.