(детска приказка – откъс)
Преди много, много години, в един далечен град децата никога не ходели на училище. Не им се налагало, защото всички притежавали магия, която им давала цялото знание на света. Ако например искали да разберат къде се намира езерото Титикака, просто си задавали въпроса и в главата им прозвучавал отговор. Ако искали да научат кое е най-старото дърво или защо цветовете на дъгата са седем, отново си задавали въпроса наум и след секунди отговорите били в главите им. При по-малките, които задавали въпросите си на глас, отговорите прозвучавали в ушите като приятен, мелодичен шепот.
Възрастните също използвали магията на знанието. С нейна помощ те строели най-вълшебните къщи и най-съвършените машини, които правели живота им по-приятен. Но не мислете, че къщите и машините се строели сами. Не, магията не действала така. Тя била само знание, което хората можели да поискат и да използват. Работата по изграждането на къща или създаването на машина трябвало да свършат сами.
Сигурно вече сте решили, че всички в онзи град били пълни глупаци, защото не им се налагало да учат и да запомнят разни неща. Истината е по-различна. Вярно е, че както във всяка страна и всеки друг град по света, в магичния също имало мързеливци. Те се допитвали до магията, когато им трябвала, а когато си свършели работата, бързали да я забравят. Останалите жители обаче запомняли полученото знание и то им помагало да стават все по-добри в нещата, които правели.
Понякога, макар и рядко, в магичния град се раждали деца, които не притежавали магия. Представяте ли си колко им било трудно да живеят там? Вместо да получават отговори наготово, тези деца трябвало да четат и да изучават различни предмети. Само така можели да се сдобият със знанията, която просто се появявали в главите на другарчетата им. А представяте ли си как им се присмивали същите тези другарчета? Наричали ги каменоглави и счупеняци, обиждали родителите им и задавали въпроси, на които бедните немагични деца не можели да отговорят. Когато пораствали, немагичните деца напускали града и отивали да живеят в други страни, където всички били като тях. Говори се, че навсякъде ги уважавали, понеже знанията им надхвърляли знанията на обикновените хора в обикновените градове. Говори се също, че мнозина мъдреци от онези времена всъщност били избягали немагични деца.
Но не всички немагични напускали родното място. Някои оставали, макар да знаели, че животът им ще бъде изпълнен с подигравки и обиди – защото възрастните се присмивали един на друг не по-малко от децата. И ничие поведение сигурно нямало да се промени, ако не била историята с езерния камък.
Приказката участва в Трети приказен конкурс на Фондация „Буквите“ (2019 г.). За съжаление, по независещи от мен технически причини, тя остана невидима за читателите в сайта на конкурса.