Приказка за магичния град

(детска приказка)

Преди много, много години, в един далечен град, децата никога не ходели на училище. Не им се налагало, защото всички притежавали магия, която им давала цялото знание на света. Ако например искали да разберат къде се намира езерото Титикака, просто си задавали въпроса и в главата им прозвучавал отговор. Ако искали да научат кое е най-старото дърво или защо цветовете на дъгата са седем, отново си задавали въпроса наум и след секунди отговорите били в главите им. При по-малките, които задавали въпросите си на глас, отговорите прозвучавали в ушите като приятен, мелодичен шепот.

Възрастните също използвали магията на знанието. С нейна помощ те строели най-вълшебните къщи и най-съвършените машини, които правели живота им по-приятен. Но не мислете, че къщите и машините се строели сами. Не, магията не действала така. Тя била само знание, което хората можели да поискат и да използват. Работата по изграждането на къща или създаването на машина трябвало да свършат сами.

Сигурно вече сте решили, че всички в онзи град били пълни глупаци, защото не им се налагало да учат и да запомнят разни неща. Истината е друга: както във всяка страна и всеки град, имало мързеливци, които само питали, а когато информацията не им трябвала, я забравяли. Останалите запомняли отговоритe, които им помагали да стават по-добри в нещата, които правели.

Понякога, макар и рядко, в магическия град се раждали деца, които не притежавали магия. Представяте ли си колко им било трудно да живеят там? Вместо да получават отговори наготово, тези деца трябвало да четат и да изучават различни предмети, за да се сдобият с информацията, която просто се появявала в главите на другарчетата им. А представяте ли си как им се присмивали останалите? Наричали ги каменоглави и счупеняци, обиждали родителите им и задавали въпроси, на които бедните немагични деца не можели да отговорят. Когато пораствали, немагичните деца напускали града и отивали да живеят в други страни, където всички били като тях. Говори се, че нaвсякъде ги уважавали, защото знанията им надхвърляли знанията на останалите хора в обикновените градове. Говори се също, че мнозина мъдреци, известни в онези времена, били избягали немагични деца.

Но не всички напускали родното място. Някои оставали, макар да знаели, че животът им ще бъде изпълнен с подигравки и обиди – защото възрастните се присмивали един на друг не по-малко от децата. И тяхното поведение сигурно нямало да се промени, ако не била историята с езерния камък.

Утрото било свежо, слънцето гъделичкало земята с първите си лъчи и денят се очертавал прекрасен. Както обикновено, група немагични деца се била запътила на разходка към Кристалното езеро. Нямало нищо по-естествено от такава разходка, защото езерото се намирало недалеч от хълма на Забравения замък, а в него се събирали немагичните деца. Защо ли? Защото замъкът бил прочут със своята Библиотека, а немагичните деца имали нужда от нея. Те имали много идеи в главите си, но не можели да ги осъществят, без да прочетат и да научат всичко. Докато били малки, родителите им се допитвали до магията вместо тях и им давали отговорите, но с възрастта ставало все по-неловко да питат. Затова предпочитали да прекарват времето си в Библиотеката. Някои от залите там били пълни с книги, в други призраци помагали на желаещите да правят експерименти, в трети се прожектирали филми, свързани с всичко, което искали да знаят децата.

В замъка немагичните намирали приятели, с които да споделят и уроците, и игрите. А когато се забавлявали, често стигали до Кристалното езеро. Така било и в онзи съдбовен ден. Децата вече виждали проблясващото огледало на водата, когато от небето се спуснала огромна горяща топка и със съскане се потопила в средата на езерото. Била толкова гореща, че водата се изпарила само за миг. Превърнала се в пухкав бял облак, който се понесъл първо над езерото, а след това право към магичния град.

Вместо да се уплашат, децата затичали към брега. В празното езеро намерили огромен кръгъл камък. Изглеждал зловещо нащърбен, от кухините му все още излизала пара и толкова силно се бил ударил в дъното, че то било заприличало на огромна паяжина от пукнатини.

─ Сигурно е метеорит – предположил Рони, любител на звездите и всичко, свързано с тях.

─ Най-добре да го изследваме – посъветвал Балко, който не спирал да събира проби за химичната лаборатория в замъка.

Речено-сторено. Изчакали метеоритът да изстине и изстъргали от повърхността му малко каменен прах. Докато чакали, Рони не преставал да гледа ту камъка, ту небето.

─ Странно ми е това падане – казал накрая той. – Когато метеорит пада на Земята, той пада под някакъв ъгъл, а този се спусна от небето съвсем вертикално, все едно някой го е захвърлил, при това със сила.

─ Че кой може да хвърли метеорит? – зачудили се другите.

Понеже били немагични деца, не очаквали магически отговор, затова побързали да се върнат в замъка. По пътя забелязали, че белият облак вече бил стигнал града и се бил разпрострял отгоре му като хищна гъба. Забелязали също, че бързо се променял – от бяла пухкавина се превръщал в плътен, мрачносив похлупак.

─ Ще има буря – преценил Рони, а приятелите му се съгласили. – И ако цялата вода от облака се изсипе върху града, той ще потъне.

─ Да предупредим хората – предложила Дарка. – Те не знаят какво се е случило, сигурно очакват обикновена буря. Ако им разкажем за камъка и езерото, ще имат време да използват магия и да се спасят.

Всички се съгласили с нея и двамата най-добри велосипедисти от групата се понесли към града. Останалите се втурнали към лабораториите в замъка. Изследвали каменния прах и в него открили микроскопични частици, каквито не се срещали при метеоритите. Частиците били непознати за децата, но призраците, които им помагали, различили в тях останки от древно заклинание:

─ Има само един магьосник, който е способен да ги създаде – казали те. – Само че преди хиляда години той беше пратен в изгнание. Целият град се обедини и направи анти-заклинание, с което винаги да го държи далеч оттук.

─ Затова е създал камъка – плеснал се по челото Рони. – Създал го е извън Земята и след това го е хвърлил към нас – Рони вече бил уверен, че в езерото е паднал не метеорит, а магически камък. В Залата на математиката цял отбор немагични математици пресметнали всички възможности и потвърдили предположението му. Никой обаче не разбирал защо магьосникът е постъпил така.

─ Сигурно е искал да потопи града – казвали едни.

─ Искал е да ни остави без вода и да измрем – твърдели други.

─ Няма съмнение, че търси отмъщение – клатели важно глави призраците, без да знаят какво би могло да е то.

В същото време пратениците пристигнали в града и започнали да разказват на всички за изпареното езеро. Първите капки дъжд вече мокрели улиците. Гражданите – и малки, и големи – веднага се запитали защо се случва това и как да се спасят. Но колкото и да се стараели, магията не идвала и те нищо не можели да измислят. За щастие, освен двете деца с велосипедите, в града имало и неколцина немагични възрастни, които бързо проумели, че облачната гъба е изсмукала магията от въздуха. „Можем да разчитаме само на себе си“ – казали те и повели всички към Магазина за летни ваканции, където имало достатъчно надуваеми лодки и спасителни жилетки и пояси.

Дъждът се усилвал, по улиците се образували мътни рекички, а хората, които вече не се страхували от удавяне, продължавали да се щурат из града. Искали да си върнат магията, защото без нея се чувствали безпомощни и глупави. Малцината немагични обсъждали как да изведат всички, преди нивото на водата да се покачи. Били единодушни, че единственото място, където ще са в безопасност, е Забравеният замък, който бил построен на най-високия хълм в околността. Но как да убедят съгражданите си да тръгнат без магия? Идеята дошла от техника, който без капка магия бил построил високоговорящата уредба на града. Докато другите умували, той изтичал към кабината с уредбата. След секунди от градския високоговорител се раздал глас, който призовавал всички да бягат към Забравения замък:

─ Само там ще намерите отново магията си – повтарял гласът.

Думите стигнали до хората и те се втурнали към хълма. Градът опустял. Когато езерната вода се изляла с цялата си сила, вече нямало жива душа. Скрити зад стените на замъка, спасените наблюдавали изчезването на любимите къщи, кули и магазини. Само върховете на най-високите останали да стърчат над повърхността на новопоявилото се езеро.

Изминали много дни, преди скръбта по изгубените домове да избледнее. Едва тогава хората затърсили обещаната магия. Но, както ние с вас знаем, в Забравения замък нямало магия. Там имало библиотека и учители, които – макар и призрачни – помагали знанията да стигнат до онези, които ги потърсят.

Първи влезли в Библиотеката родителите, чиито деца не спирали да задават въпроси. След тях в залите пристъпили маги-архитектите и маги-лекарите, чиито умения изчезнали заедно с магическия град. Полека-лека всички граждани, които преди притежавали магически знания, се заели да се сдобият с истински – такива, които не зависят от падащи метеорити и заклинания. Отначало им се струвало, че магьосникът постигнал своето отмъщение. Когато обаче се изучили и уменията им зависели само от тях, разбрали, че без да иска, той им бил направил най-големия подарък.

Затова, когато след много години водата била върната в езерото, а градът и магията възстановени, всички деца тръгнали на училище, независимо от магичните им умения.

One thought on “Приказка за магичния град

  1. Приказката участва в Трети приказен конкурс на Фондация „Буквите“ (2019 г.). За съжаление, по независещи от мен технически причини, тя остана невидима за читателите в сайта на конкурса.

Comments are closed.