Неволите на стрина Питковица

(откъс от фентъзи роман)

Стрина Питковица шумно налагаше непослушния Върбаланко с копривената метла, без да обръща внимание на молбите и обещанията му. Молбите си той повтаряше при всяко наказание, а обещанията забравяше в мига, в който получеше свободата си.

─ Аз да се трепя на нивата, от работа дробовете ми с тичинков прашец да са пълни, а ти една читанка до края да не щеш да изучиш!

─ Стига ма, мамо! Нали се научих да смятам – скимтеше под здравата й хватка невръстният калпазанин. – От мене ни умник, ни описвак ще излезе! Талант нямам аз маргарити да рисувам и богострали да възхвалявам.

─ За това талант нямаш, а да редиш богохулни куплети за буля Препекана имаш! – не мирясваше бойната му майка.

Някога, на младини, стрина Питковица беше мома лична, с устни като разпукани пуканки, с коси като цветовете на дъгата и вежди, изписани с най-черния кюмюр. Обичаше тя из село да ходи, сърцата на ергените да разтропва и сама много-много читанка не похващаше. Вместо това ходеше на реката камъни да мести с хъшлаците. Оттогава заякна – под гладката й кожа заиграха мускули, както в очите й дяволити пламъчета – и дори сега, след толкова години, ръцете й по-здраво от въжета стискаха, а краката й като кон ритаха. Когато богостралата стигна до тяхното село и бе открита за първи път, започна тя разходките си по нея и колкото мъже минаваха, без подарък не я оставяха. Един ден обаче Питко от Туйлетова махала вместо да й хвърли подарък, като я награби, та право вкъщи си.

Така начена семейният живот на стрина Питковица. И тя, и мъжът й много съжаляваха, че някога не бяха се изучили, та решиха децата им техните грешки да не правят и по-далече в живота да стигнат. Бдяха те нощем над кошарката на малкия Върбаланко и крояха планове: как ще го пратят при умник Прахунков, а той, като види колко е умно детето, ще го препоръча на умниците от Бакадемията, а те току-виж го пратили право при заклинателите – я при Дундофила, я при Сбирколюб. Мечтаеха си честитите родители и хич не подозираха, че малкият ще превърне благородните им щения в кошмар.

Още през първите дни на учение стана ясно, че Върбаланко предпочита да се шляе, вместо да слуша наставленията на умник Прахунков. Прашно му било в стаята, задушливо му било, от буквите глава го боляла… Безбройни бяха обясненията му, когато вечер умникът се оплакваше на родителите. Накрая стрина Питковица реши да вземе нещата в свои ръце. Затова сега наливаше разум в главата на отрочето както тя си знае – с копривената метла. Налагаше го и с метлата, и с думите си и не е ясно Върбаланко от кое повече го болеше, но той търпеливо чакаше майка му да се измори.

Стрина Питковица трудно се изморяваше, но пък не искаше прекалява с възпитанието. Като прецени, че му е достатъчно, тя отпусна хватката. Малкият побърза да си вдигне панталонките и да изчезне от полезрението й, преди да е размислила.

Тъкмо навреме, защото зад стобора се чу гласът на кварталния пазугер:

─ Стрино Питковицееее! Я излез, излез да се видим.

─ Какво ще ти гледам аз на тебе – изгъргори Питковата булка, но гъргоренето й малко немощно се получи. И не беше то поради загуба на глас, а защото думата на пазугер не се оспорваше.

Заситни Питковица към портата, а градинските й чехли провлачено заръмжаха от допира с пръстения под. С всяка стъпка шумът от влаченето им се увеличаваше, защото краката й натежаваха – променлива беше пустата му гравитация, само един Гръмодрън знаеше защо.

Пред портата я чакаха двама души – пазугерът и баш-гърборак Скатавков.

─ Ха, добра среща, стрино Питковице – преви врат вторият с угодническа усмивка.

─ Каква среща, бе, Грошодире, да не сме на мегдана? На портата си ми дошъл да тропаш, тъжба някаква да просиш.

─ Нищо не мога да скрия от тебе – разпери ръце деловият Скатавков, без да се впечатли от суровия прием. – Права си, стринке. Тъжба имам аз и молба: тръгнал съм, по лично нареждане на Негово превъзнесителство, перата и читанките да събирам, че подпалки за зимата да натрупаме.

─ Абе… то за даване, да ти ги дам – поколеба се изведнъж стрина Питковица. – Ама тънки ми се струват. Я стигнат за един огън, я не…
Пазугерът я изгледа строго:

─ Ти какво, в думата на нашия бог ли се съмняваш? Не присъства ли на церемонията, не го ли чу лично да наставлява всинца ни?

Питковица побърза да се съгласи – добре помнеше не само Гръмодръновите думи, а и какво се случи с гърборака, който се бе опитал да ги оспори. Скри въздишката си и пое обратно към къщата, докато Грошодир и пазугерът се настаниха на плетените столове в дворчето.

„Казах му аз на моя калпазанин да свърши читанката, докат е време, ама той – не! – ядосваше се жената, спомняйки си за Върбаланковите увъртания. – А сега съвсем няма да се изучи. Ама всичко е от доброто ми сърце. Повечко трябваше да го наложа, повечко, че трудно хваща той на възпитание!“

След тази самокритика тя се зарови във вещите на Върбаланко. Тук читанка, там читанка – няма я! А от десетте пера, които бяха купили с баща му, само два успя да намери. „Къде ли може да ги е скрил? – зачуди се стрина Питковица. – Да не го познавах, бих казала, че е седнал нейде да учи, диването му с диване!“ Да би, ама надали. Тя и сама не си вярваше, а друго обяснение за липсващата читанка нямаше. Но пазугерът чакаше в двора, трябваше да му замаже очите. Тя взе пършивите пера, дето бяха останали и побърза да ги предаде.

─ То, детето, в училище трябва да е. И читанката, и перата – всичко с него си е взело – заяви Върбаланковата майка с увереност, която никой външен човек не би оспорил.

─ Само си губят времето в това училище – измърмори пазугерът. Беше му безразлично дали ще приберат читанките днес или след седмица, а не му се напускаше китната сянка на Питковата лоза. – Нали по себе си помня – разбъбра се той, – много приказки в това училище, а полза никаква. Но ти не се бой, стрино Питковице: като съберем читанките и перата, умник Прахунков сам ще избяга. Я колко работа има на маргаритените ниви, а той седнал приказки на децата да разказва, умовете им да разбърква.

─ Тъй, тъй – съгласи се гласно стопанката, докато в себе си премисляше с какво да наложи малкия непрокопсаник за новото му провинение.

Господин Скатавков мълчеше, само погледът му бе потъмнял – ще рече човек, буря някаква наум призоваваше. Той не споделяше оптимизма на събеседниците си. От десет къщи, в които бе ходил, само три читанки беше събрал. Вярно, пера имаше повечко, но те по-малко струваха. Трябваше да говори със заклинател Драпчев да затворят училището или сам да отиде при умник Прахунков и да събере читанките от децата.

─ Да вървим, работа ни чака – подкани Грошодир разговорливия пазугер.
Стрина Питковица ги изпрати с мадонска усмивка.


>> Обратно към ПРОЗА >>