Марсианска мечта

Дъждът яростно се изливаше в раззелененилия се двор на кварталната кръчма.
─ След нас и потоп – отбеляза Пемо и жадно запреглъща студената бира.
─ Майната му на тоя свят! – надигна Гицата своята халба. – Потрай още месец, най-много месец и половина.
─ Ако ни повикат – усъмни се Пемо. – Не съм сигурен, че врътката с документите ще мине.
Като добър бизнес анализатор, той се съмняваше във всяка процедура, която не бе разписал сам.
─ Ти мене за какъв ме имаш? – обиди се Гицата. – Да не мислиш, че тия пари, дето ги даде, са за разходка в Дисниленд?
Пемо бе сигурен, че приятелят му е дал сумата на Посредника, но кой можеше да гарантира, че онзи ще добави имената им в списъка на следващата марсовалка? Нерде София, нерде Байконур! Откакто бяха заработили мините на Марс, стотици българи бяха заменили търкането на билетчета с молби за марсианска виза. Кандидатите се рояха като привърженици на управляваща партия, захранвайки с наивността си сметките на десетки мошеници. Гицата обаче беше сигурен в своя човек:
─ Панчо ми го препоръча – успокои той приятеля си. – Преди година уредил и шурея си. Ако знаеш шуреят му сега какво „Субару“ търкаля…
Замълчаха, вглъбени в марсианските си мечти. Водата се лееше по стъклата на заведението като струя от маркуч на „Чистота“.
─ Писна ми от тая влага – изсумтя Гицата.
Пемо мълчаливо се присъедини към мнението му и намали съдържанието на халбата с нова кралимарковска глътка.

Опасенията се оказаха напразни. След десетина дни двамата получиха поканите си и след още няколко бяха приветствани в Подготвителния център. Заредиха се медицински прегледи, лекции, тестове и симулационни тренажори. „Бах мааму, ако знаех къв гърч е тука, немаше изобщо да мръдна от София“ – заключаваше Гицата в края на всеки ден и онези, които си нямаха понятие от български език, стигнаха до извода, че това е някаква молитва.
Когато инструкторите решиха, че бъдещите миньори са достатъчно подготвени, марсовалката излетя от Байконур и след осем месеца стовари нетърпеливите гастарбайтери в База Юг.
Последваха административни формалности, които изпънаха и последния нерв на Гицата. Пемо понесе стоически заканите му за обладаване на целия женски свят плюс водача на закъсняващия минен транспорт. Не беше дошъл на Марс заради няколко надници, а да сбъдне мечтата си. Успееше ли, щеше да дари хилавите надници за благотворителност.
И той като другите официално бе пристигнал да работи в марсианските мини, но беше публична тайна, че в свободното си време миньорите се превръщаха в златотърсачи. Учените бяха обявили, че Марс крие огромни златни залежи и макар още никой да не бе забогатял от ценния метал, златната треска се разрастваше, подхранвана от слухове и легенди. Преди да се включи в миньорската програма, Пемо бе изчел десетки статии в интернет, беше проучил геологията на Марс и сондажните резултати, беше преглеждал купища отзиви от бивши марсиански работници и експерти. И беше установил, че най-голямата вероятност за откриване на злато е в сектора на База Юг. Затова бе убедил съседа си да заминат именно там.
─ Не, ти само глей кво ше стане кат дойде тоя смотльо! – прогърмя Гицата, виждайки поредната информация за закъснение на транспорта.
Пемо го потупа по рамото и се опита да го успокои с предложение да разгледат базата.
─ Кво ше й гледам на тая шатра? Ти, ако искаш, действай. Среща в бара.
„Най-после малко тишина“ – отдъхна си Пемо и побърза да се отдалечи.
Под предлог, че разглежда базата, той се запречка между служителите, а във въпросите му неизменно присъстваше думичката „злато“. Усмихваха му се и деликатно го отпращаха. Щом усети, че е досадил на всички, той се промъкна в гардеробната със скафандрите. Успя да се облече сам и провери внимателно кислородния балон. Побърза да излезе, преди някой да го хване на местопрестъплението. Реши да огледа околността – току-виж мечтата му се превърнала в реалност още първия ден.
Тухленият пейзаж на Марс го блъсна в очите. Той тръгна смело напред, към подножието на остри червеникави скали. Постепенно базата зад гърба му се смали до големината на къщичка от детска рисунка.
Изведнъж чу шумолене, сякаш милиони стъклени парченца се удряха едно в друго. Стъклени или златни? Сърцето му лудо заби. Нима късметът му беше проработил? Спря и се ослуша, но шумоленето замря, а пясъкът под краката му започна да се свлича. Пемо заотстъпва назад, докато усети твърда земя. Тъкмо навреме, за да види пясъчната вълна, която се примъкваше към мястото, на което беше стоял – невидим ръб на невидимо пясъчно езеро. Докато вълната се придвижваше, част от пясъка се процеждаше през буци и неравности – милиони песъчинки, които присветваха с изкусителен златен блясък, преди да потънат, настигнати от следваща вълна. Омагьосан, Пемо не можеше да откъсне очи от гледката. И точно тогава една сянка увисна пред лицето му. Фигурата в старомоден скафандър стоеше сред „вълните“ и дори не помръдваше, докато пясъчният прибой зариваше глезените й.
─ Ти пък откъде се взе? – отскочи Пемо крачка назад.
─ Току-що пристигнах – отвърна непознатият и се огледа, сякаш установяваше дали е попаднал на правилното място.
─ И аз, но не те познавам, а знам всички, които пристигнаха с кораба.
─ Не съм дошъл с вашия кораб.
─ Нима? А как?
─ С телепорт.
Пемо мразеше лъжците и глупавите шеги. Аналитикът в него все пак бе милостив:
─ Аватар ли си? – предложи той разумно решение.
Непознатият поклати глава:
─ Не. Землянин като теб.
Пемо навири глава и демонстративно се извърна.
─ Телепортацията е стара технология – сви рамене мъжът. – Но заради изключителната си стратегическа важност задълго ще остане недостъпна за обикновените хора. Поне докато индустриализацията тук не потръгне.
Пемо не реагира. Събеседникът му се почувства длъжен да обясни:
─ Действащи телепорти имахме още в края на 80-те, когато Рейгън обяви прословутата си Инициатива за стратегическа отбрана. Колонизацията на Марс бе един от секретните проекти в програмата. Изследвахме повърхността, сондирахме… Аз съм геолог, десетки пъти съм идвал тук. Познавам релефа по-добре от водач на всъдеход. После Стената падна, приоритетите се смениха и проектът ни остана на ръба на оцеляването. Затова когато се заговори за мисии към Марс, постарахме се те да бъдат ускорени. Не ни вълнуваха научните експедиции, а заселването на планетата. Е, наложи се да разкрием част от проучванията си, а след като хората започнаха да пристигат – и да следим процесите. Затова съм тук. Наблюдател съм.
В главата на Пемо замъждука предупредителна лампичка.
─  Значи твоите хора са били „групата учени“, установили тукашните залежи от редки метали – каза той. Пулсът му се ускори от лошо предчувствие.
─ Копането на Менделеевата таблица е мотив за колонизация – потвърди мъжът. – Успелите инвестират, защото виждат шанс да разширят властта си, а неудачниците идват, за да започнат нов живот.
─ Аз не съм неудачник – жегна се Пемо, спомнил си внезапно за съкращенията в БАН, заради които се бе превърнал от старши аналитик в консултант на недоучили търгаши, а сега и в марсиански миньор. „Не, каръкът ми остана на Земята“ – нахъси се той, а на глас добави:
─ Тук съм, за да сбъдна мечтата си.
─ Щом казваш – съгласи се другият. – Само че не ми изглеждаш паралия, а туристическият сезон започва след половин година.
─ Прав си, не съм, но смятам да стана паралия точно тук, на Марс.
Мъжът се засмя:
─ Мечтата на всеки миньор.
─ Не и моята. Аз имам план.
─ О!
─ Една златна жила и… Сбогом проблеми, малки и големи!
─ Каква жила? – учуди се наблюдателят.
Мъждукащата лампичка в главата на Пемо засия със стоватова мощност.
─ Говоря за златните залежи в Южния хребет – постара се да звучи уверено той.
─ А, това ли? – засмя се отново мъжът. – Както ти казах, идеята беше да мотивираме хората да дойдат и да заживеят тук. На Марс никога не е имало злато.