(откъс)

Дъждът яростно се изливаше в раззелененилия се двор на кварталната кръчма.
─ След нас и потоп – отбеляза Пемо и жадно запреглъща студената бира.
─ Майната му на тоя свят! – надигна Гицата своята халба. – Потрай още месец, най-много месец и половина.
─ Ако ни повикат – усъмни се Пемо. – Не съм сигурен, че врътката с документите ще мине.
Като добър бизнес анализатор, той се съмняваше във всяка процедура, която не бе разписал сам.
─ Ти мене за какъв ме имаш? – обиди се Гицата. – Да не мислиш, че тия пари, дето ги даде, са за разходка в Дисниленд?
Пемо бе сигурен, че приятелят му е дал сумата на Посредника, но кой можеше да гарантира, че онзи ще добави имената им в списъка на следващата марсовалка? Нерде София, нерде Байконур! Откакто бяха заработили мините на Марс, стотици българи бяха заменили търкането на билетчета с молби за марсианска виза. Кандидатите се рояха като привърженици на управляваща партия, захранвайки с наивността си сметките на десетки мошеници. Гицата обаче беше сигурен в своя човек:
─ Панчо ми го препоръча – успокои той приятеля си. – Преди година уредил и шурея си. Ако знаеш шуреят му сега какво „Субару“ търкаля…
Замълчаха, вглъбени в марсианските си мечти. Водата се лееше по стъклата на заведението като струя от маркуч на „Чистота“.
─ Писна ми от тая влага – изсумтя Гицата.
Пемо мълчаливо се присъедини към мнението му и намали съдържанието на халбата с нова кралимарковска глътка.