(откъс)

Джамал разсеяно следеше самотника, който се бе запътил към пустинното му убежище. Нямаше нужда от магически усилия, за да разпознае воинските дрехи на торхол и сребърната звезда върху островърхия шлем.
─ Добра среща, Бадрис! – подвикна отдалеч.
─ Добра да бъде – отзова се пришълецът, без да се стеснява от гарвановия поглед на магьосника. – Още ли причакваш нещастници заради проклетата лампа?
─ Не се безпокой за нея, момче. Али Баба Седми е грижовен като предците си.
─ Внимавай с него! Чух за пещерните разпродажби. Да не осъмнеш някой ден без любимата си играчка.
─ Не мисля. По-добре кажи ти какво си намислил – намръщи се Джамал, макар да бе наясно с целта на торхола.
─ Време е за възмездие – погледна го Бадрис. В сините му очи се четеше сляпа решителност.
─ Не отивай!
─ Защо? Нямам какво да губя. Всичко, което обичах, е погребано под тези пясъци.
Той кимна с глава към близкия, неестествено ръбат пясъчен хълм – руините на срутения от дракона град Кабира, където почиваха и костите на любимата му Захра.
─ Отмъщението няма смисъл, ако не можеш да победиш – поклати глава Джамал. – А З’Ратанин е твърде силен противник за сам човек. Дори за теб.
─ Тогава ела с мен – по устните на Бадрис пробяга невесела усмивка.
Магьосникът изсумтя и се изправи. Размаха ръце. Нагорещеният от слънцето пясък се завъртя между тях като торнадо от миниатюрен свят. Само няколко мига и пясъчният вихър се оформи в строен жребец с лъскави грива и опашка.
─ Пеш трудно ще пресечеш пустинята – заяви Джамал. – Вземи Златогрив, но запомни: животът му зависи от твоята увереност. Докато вярваш в силите си, той ще бъде до теб. Разколебаеш ли се, ще го изгубиш.
Бадрис потупа коня по задницата, погали хълбока му и нетърпеливо се метна на седлото:
─ Благодаря, старче. Ти си моята вълшебна лампа. И не се предоверявай на Алибабанковците, чу ли? Нямат те друга вяра освен богатството.
Джамал кимна и надигна ръка за сбогуване. Остана в тази поза, докато конникът се изгуби зад хоризонта.
─ Дали ще дойде време, когато младите да се вслушват в словата на старите? – въздъхна на глас и се запъти към близките оголени скали, стърчащи сред безкрайните дюни.
─ Коноп, отвори се! – извика, когато стигна в подножието.
Викът му остана без последствия. „Аман от мерки за сигурност! – въздъхна наум старият магьосник. – Преди паролата стоеше с десетилетия, сега на шест месеца измислят нова. Хм, за какво ми говореше на пазара Али? Нещо италианско. Пица? Не, тази парола беше на дядо му. О, да!“
─ Лазаня, отвори се!
Невидимата каменна врата бавно се отмести.
Пещерата на Али Баба беше тъмна и както винаги задръстена със съкровища. Джамал оформи невидим глобус в ръцете си, изрече неясни думи и към тавана полетя прозрачно кълбо, изпълнено със светлина. Златото и скъпоценните камъни я отразиха и усилиха многократно, така че старият магьосник лесно откри потъмнялата от времето лампа. Мушна я в дрехата си и побърза да напусне вековния склад.
Върнал се в убежището до руините, извади лампата и я потърка. Към небето се източи струйка кълбест сивкав дим, който бързо придоби човешки черти.
─ Пак ли ти, Джамал! – намуси се духът, като видя кой го е призовал.
─ Трябва ми помощ.
─ Не можеш без джина, а?
─ Джин, ама друг път! Ти си чист тоник – поклати глава магьосникът. – От векове си в тази лампа. Силата ти отслабва. Радвай се, че изобщо някой те е повикал.
─ Твоето време също изтича – озъби се духът. – Или си забравил, че имаш право само на още едно желание в това столетие?
─ Не и ако някой друг след мен те призове. Ще изпълниш неговите желания, а после отново ще бъде мой ред.
─ Не виждам опашка от кандидати – разпери пушести ръце духът.
Джамал го погледна лукаво:
─ Освен теб самия.
Духът се издигна нагоре. Сивото му тяло заплашително потъмня:
─ Какво?! Да се докосвам сам? За перверзник ли ме имаш?
─ Ще потъркаш лампата, не себе си. А и кога иначе ще ти се отдаде възможност да изпълниш свои собствени желания?
─ Не е редно – измърмори духът и колебливо се разстла над повърхността. След това, сякаш отърсил се от тежка халюцинация, подкани магьосника да изрече желанието си.