(от непубликувания цикъл „Царски приказки“, авторска, непародийна)
 
– Не искам вече да бъда шут – казал един ден един шут. – Не искам хората да мислят, че съм луд, само защото “шут” се римува с “луд”.
И оставил шутът шутлука. Станал сериозен. Започнал да говори само онова, което казвали и другите. Но … каквото и да продумвал, хората наоколо се смеели:
– Гледай го ти шута! Ама, че шегаджия!
Напразно ги уверявал той, че говори сериозно; че казва онова, което казват и те; че прави същото, каквото и те. Никой не му вярвал. Всички се смеели и викали:
– Ех, какъв шут! Чуйте го, чуйте го, та той е луд!
Натъжил се шутът. Престанал да ги уверява, че е като тях. Просто продължил да говори същото, което говорели другите и да върши всичко, което вършели и те.
А те продължили да му се смеят, защото били уверени, че е луд.
И защото имали нужда от шут.
И защото им било по-лесно да гледат на глупостта отстрани.