Авария

(откъс)

Дърветата по пътя сплитаха клони в безкраен тунел, изпълнен с багрите на топла есен. През листата надничаше уморената светлина на октомврийското слънце и бавно се стопяваше в сумрачното сияние на залеза.
Асфалтът потъмня, сенките изтляха и от недрата на планината изпълзя студенина.
‒ Да побързаме, че се стъмва! – подканата на Яни беше по-скоро молба.
‒ Да не си забравил фенера? – сряза го Берто, но ускори крачка. Работа по тъмно и в гора не беше сред любимите му занимания. Подозираше, че лампите на паркинга не светят – гъбоселци обичаха да рушат направеното от самите тях.
Опасенията му се оправдаха. В края на алеята ги чакаше мрак.
‒ Е, къде е микробусът?
‒ Натам – посочи с ръка Яни. – На около стотина метра.
„Кога ли се е пръкнало това блато? – учуди се Берто. – Реката е далече, сезонът е сух.“ Усети, че го пронизват ледени игли. Страх! Не, според разума му нямаше причини за тревога.
Нагазиха в нападалата шума. Отгоре листата бяха чисти, отронени наскоро, но под тях имаше друг пласт, полуизгнил, смесен с лепкава кал и парчета надробена дървесна кора. „Хлъзгаво си е“ – отбеляза Берто и се запромъква със ситни стъпки след приятеля си, който почти тичаше към потъналия микробус.
Стоте метра се оказаха триста, но грешката бе нищожна в сравнение с вида на буса, който ги остави в безмълвен потрес. Изглеждаше като престоял с години: ръждясал, покрит с лишеи и остатъци от все още лющеща се боя. Счупените прозорци бяха украсени с паяжини, като решетки, които защитават вътрешността. Между нежните им нишки се подаваха главичките на любопитни горски цветя.
‒ Сигурен ли си, че това е твоят микробус? – успя да преодолее шока Берто.
‒ Аха.
‒ Пиши го бегал.
Яни преглътна. Мисълта за ново начало се изгуби в картината на предстоящия скандал. Докато мислите му блуждаеха, стори му се, че от покрива на буса го наблюдават две лъскави, опулени очи.
‒ Бобсън! – прошепна съзаклятнически и протегна показалец.
Берто се взря в покрива и се изсмя:
‒ Това е жаба, бе, кухар! И жабите ли вече те плашат?
Жабата се раздвижи и впи очи в неговите. Берто осъзна, че не може да помръдне. Не можеше и да отклони поглед. Беше потънал в хипнотичния взор и само периферно кътче на зрението му твърдеше, че зелената твар се уголемява и застава пред него.
‒ Я да видим, кой ще ми даде целувка? – изкряка тя.
Думите възвърнаха чувствителността на тялото му. Той отскочи, сви юмруци и зае защитна поза. Едва тогава погледна съществото. Жена! Висока, кльощава, с коси от блатна тиня и зловещи черни топчета за очи. Зелени дрипи и лице, което в един миг беше на девойка, в следващия – на старица.
‒ Коя си ти? Какво искаш?
‒ Теб – отвърна провлачено жената.
‒ Виж, микробусът не е мой, негов е – Берто изостави защитната поза, за да посочи виновника за присъствието си.
Яни беше отстъпил назад и мигаше невярващо с отворена уста. Жената източи врат и започна да го изучава, без да помръдва от мястото си.
‒ Не – заключи тя и отново се обърна към Берто. Топковидните й очи жадно присветнаха.
Широката цепка на устата й стана още по-широка, след това се отвори и отвътре изскочи жабешки език, на чиято дължина би завидял и Джар Джар Бинкс. Със скорост, която човешкото око отчиташе като мигновена, езикът се протегна и уви около шията на Берто. Той отвори уста, за да поеме дъх, като напразно се мъчеше да охлаби с ръце примката около врата си.
‒ Кух… – успя да изхрипти, но Яни разбра: Бобсъна молеше за помощ.
Втурна се към приятеля си, по-точно, опита се, защото още на втората крачка се спъна в прогнил дънер и се просна на земята.
‒ Не се меси – изсъска дънерът. Анани почти припадна от внезапно разнеслата се воня на разложение, изгнили гъби и отровни изпарения.
Когато се изправи, Берто го нямаше. От блатото се разнасяше невъобразима смесица от бълбукане, мляскания и стенания, които можеха да накарат и най-коравия мъж да се замисли за дъгата.
Яни не се замисли, защото в онзи миг някаква ръка го сграбчи за глезена. Той инстинктивно се разрита и погледна надолу. Пред очите му дънерът се превръщаше в мъж: гол, с изсушена и набръчкана кожа, напомняща сив корал. Или вкаменена мозъчна тъкан.

Звуците от блатото продължаваха да раздират тишината.
„По-добре страхливец, отколкото луд“ – каза си Яни и предпазливо заотстъпва към паркинга. След секунди тичаше обратно към града. По пътя спря, за да се обади в полицията, че микробусът му е откраднат по-рано през деня.