Очите на Мика почти веднага свикнаха с тъмнината. Зад гърба й ивицата мъждива светлина се процеждаше през направения отвор на тунела.
─ Тук сме! Насам! – напътстваха я със силен шепот Шандо и Кая.
Брюнетката отиде до тях и се опита да ги успокои с потупване по раменете.
─ Попаднали сме в някакво малко помещение, но тук, зад нас започва галерия – осведоми я Кая.
Мика погледна натам, където сочеше спътничката й и се обърна към Шандо:
─ Това ли е изходът, за който говореше?
─ Проклет да съм, ако знам! – отвърна унило той. – Влизал съм във въздухоотводите, но те нямаха нищо общо с място като това.
─ Тогава би ли ни обяснил къде точно сме попаднали, специалисте по тунелни разходки? – не много любезно запита островитянката, макар да разбираше, че той е толкова далече от отговора, колкото и тя самата.
─ Трябва да тръгнем по коридора – намеси се внимателно Кая.
─ Имаме ли избор? – сви рамене Мика и добави:
─ Вие вървете, ще ви настигна.
Двамата се насочиха към черното петно в дъното на помещението, но тя ги спря:
─ Почакайте, трябва ни светлина.
Отмота шала за глава, който се беше усукал около врата и раменете й и го разкъса. Огледа се за някаква дръжка, но помещението беше празно. С точен удар на ръката отцепи тънко парче от най-долното стъпало, намота парчето шал върху едната част на каменната пръчка и насочи ръката си към импровизираната факла. В мига, в който пламъкът лумна, Шандо преглътна със страхопочитание. Тази жена не преставаше да го изненадва. Бяха му казали, че умее да придвижва предмети с ръце, но той вече се беше убедил, че уменията й далеч надхвърляха предварителните сведения.
─ Не се бавете – подкани ги отново Мика, докато им подаваше факлата.
Двамата не чакаха да повтори. Всеки момент през направената от тях дупка можеха да нахлуят охранители.
Мика изчака спътниците й да се оттеглят и самата тя се доближи до дъното на помещението. Вдигна ръцете си, затвори очи, за да се съсредоточи. Когато почувства енергията, с няколко отривисти тласъка на ръцете начупи от разстояние площадката, през която бяха влезли. Успя да задържи парчетата така, че да паднат бавно и безшумно на пода, след което си избра едно и го насочи към зеещия отвор. Повтори операцията няколко пъти, докато дупката в стената на сервизния тунел се запълни изцяло. Отново насочи енергията на ръцете си, но този път към стълбището, раздробявайки го напълно.
─ Какво щастие, че площадката и стълбите са издигнати от строителни композити, а не са дялани от истинска скала – каза си тя.
Извърна глава назад. Изглежда коридорът беше построен без извивки, защото все още виждаше малкия възел светлина и двете сенки, които го следваха.
Застана на изхода на помещението и започна да притегля остатъците от стълбите към себе си, като едновременно с това отстъпваше крачка по крачка. Накрая ги струпа така, че да преградят изцяло пътя на бъдещите преследвачи. Знаеше, че няма да ги спре, но щеше поне да ги забави.
Затича се, за да настигне своите спътници. Изненада се, че ги наближава по-бързо, от очакваното, но разбра причината едва когато се сблъска с тях: двамата бяха спрели и въртяха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да осветят с факлата нещо, което бяха открили.
─ Полудяхте ли? Защо спирате? – просъска им Мика.
Вместо отговор Кая насочи показалеца си към нещото, което Шандо бе осветил.
─ Саркофаг? – възкликна учудено брюнетката. – Какво прави каменен саркофаг в средата на този задръстен тунел?
“Ако е каменен” – добави наум.
─ Има един и от дясната страна – кимна Кая. – Изглежда абсолютно идентичен.
─ Не разбирам – погледна я Мика.
─ Аз също – вдигна рамене интуитата. – Но мисля, че трябва да надникнем в тях.
И преди Мика да успее да ги спре, двамата се спуснаха към саркофага отляво. Тя погледна назад, ослуша се и ги последва с многозначителна въздишка. Няколко секунди ги остави да се мъчат в опити да вдигнат капака, но реши, че моментът не е подходящ за забавление.
─ Отдръпнете се! – разпореди отново и без да дочака реакцията им, протегна ръце и внимателно вдигна капака на саркофага. Беше камък. Огромно парче тъмен дялан камък.
Леко резервиран, Шандо се надвеси над каменния ковчег.
─ О, боже, какво е това? – възкликна той.
Жените се спогледаха и също се приближиха. Макар да не изразиха учудването си гласно, те също бяха изненадани от съдържанието на саркофага. Защото в него не намериха скелет или мумия. Той беше пълен, но… с хартиени листа, захванати на по-големи или по-малки снопове.
─ Това са книги – съвзе се първа Каси и започна да рови из сноповете. – Те са били основният източник на информация в предкосмическата епоха. Използвали са се и дълго след това.
─ Можеш ли да ги прочетеш? – поинтересува се практичната Мика.
─ Не – отвърна Кая с видимо съжаление. – Но може би Шандо ще успее. Все пак той е жител на Земята, обучаван е тук, семейството му живее тук…
Шандо се наведе, взе една книга и я разгърна, но след секунда я пусна, клатейки отрицателно глава.
─ Опитай пак! Опитай с няколко! – не се предаваше Каси. – Може да са от различни епохи или на различни диалекти.
Подчертано скептичен, той продължи да избира книги наслука. За да не пречат, спътничките му решиха да си опитат късмета и с другия саркофаг. Очаквано, в него също нямаше труп. Нямаше и книги. На дъното му лежаха лъскави дискове в различни размери, шарени правоъгълничета, непрозрачни капсули и разни други дрънкулки, оставени от предшествениците.
─ Изглеждат като нови – не скри възхищението си интуитата. – Дали още могат да се ползват?
Мика й направи знак да замълчи и се ослуша. Сега и Каси чу шума. Нямаше време да мисли кога и дали ще може да използва откритото. С неподозирана бързина отмота своя шал за глава и започна да го пълни със съкровища от двата саркофага, докато Мика не спря устрема й, захлупвайки двете каменни хранилища.
─ Имаме нужда от теб, Кая, не от тези боклуци – укори я тя. – Ако не тръгнем на мига, всички сме мъртви.
Отново затичаха по безкрайната галерия, този път с всички сили. Шумът все още беше далечен, макар да усещаха, че ги застига. Мика заповяда да угасят светлината и те захвърлиха факлата. Галерията продължаваше все така равна и прашна. Опирайки се на стените, за да се ориентират, едва сега забелязаха, че формата й е трапецовидна.
Изведнъж Кая, която бягаше в средата, спря задъхана, като сочеше с ръка нещо невидимо в горния ъгъл на галерията.
Мика не я видя навреме и се блъсна в нея:
─ Какво има пак? – разсърди се тя.
─ Изход – бе краткият отговор.
Шандо и Мика се взряха в точката, привлякла вниманието на интуитата.
─ Струва ми се, че виждам лента светлина, но е толкова тясна, че може просто да си внушавам – заяви пръв Шандо.
Бодигардката им не се колеба – насочи бързо ръце към предполагаемия изход и нанесе серия юмручни удари, без да докосва повърхността. В горния край на стената, почти под тавана на галерията, зейна поредната дупка – достатъчно голяма, за да се провре човек, но и достатъчно висока, за да не може да бъде достигната.
Докато Шандо и Каси мълчаливо обмисляха как биха могли да се покатерят, Мика само с два-три скока по стените се намери до направения отвор. Като излезе, провря лице обратно към обезкуражените си спътници и нареди на Шандо:
─ Размотай глупавата кърпа от главата си и ми я подхвърли!
Без да губи време, той изпълни заповедта. През ума му мина мисълта, че бяха случили с облеклото.
Мика стисна здраво единия край на кърпата, хвърли другия надолу и ги изтегли един по един. С общи усилия замаскираха, импровизирания изход и едва тогава се огледаха.
Наоколо нямаше и помен от града.
Към инфо за книгата