Настаниха осмината от дългата страна на правоъгълна маса – срещу домакините, както разбра по-късно Ален. Трябваше да признае, че вечерята се състоеше от изискани ястия, макар вкусът на някои от тях да не съвпадаше с неговия. Увери се, че земляните харесват пикантни подправки със силно изразен аромат. Комбинираха ги смело и безразборно. Стараеха се да покажат гастрономическа изтънченост, поднасяйки на гостите прясно приготвен дивеч от Звездна градина с меланхолична смес от редки зеленчуци. В същото време заливаха почти всичко в чиниите си с червеникава каша или топяха хапки в сосове с цвят на повръщано.
Едричкият перкусионист, който бе взел под своя опека свития Ален Варан, без угризения възприе стила на хранене на домакините и щастливо загребваше от купите в средата на масата.
─ Как не съм се сетил досега да пробвам голохвърките със сос от корумая – тюхкаше се той, докато си слагаше поредното парче препечено месо.
─ Не ти ли е гадно? – почти отвратен го попита Алевар, подушвайки лютиво-киселата жилка в кафеникавия сос.
─ Шегуваш се! – отвърна с пълна уста колегата му.
Ален въздъхна и го погледна с лека завист. Тото Бокано не само ядеше като домакините, той и изглеждаше като тях. Повечето едри, но атлетични, гологлави, без да са плешиви, организаторите на неколкодневната фиеста сякаш бяха излети по калъп. Фините костюми им придаваха вид на чернокрили плаванаци, а мощните им вратове допълваха представата за тромавост и агресивност.
За разлика от мъжете, жените имаха красиви лица, буйни коси в различни цветове и перфектни форми, опаковани предизвикателно в органични платове и рефлине.
─ Опаковката е много по-изящна от съдържанието – наведе се към него флейтистът Елиът, проследил нямото възхищение на Алевар от дамите. – Не забравяй, че жените, които остават на Земята, са предимно… плът.
─ Не те разбирам.
─ Какво има за разбиране? Тези, които имат някаква дарба, са разпределени в новите светове. Фанатиците са на Божата планета, а тук са… останалите. Важи както за жените, така и за мъжете.
─ А, и вие ли обсъждате Божата планета? – провикна се към тях мъжът, който ги беше поканил на вечеря. – Изглежда темата е модна не само на Земята.
Съседката му по маса, деликатна синьокоса фея, го сръга съвсем не деликатно:
─ Гудсбърг, това е тема, която засяга само нас.
─ Защо, Риния? Нашите гости сигурно вече се чудят, как могат да се внедрят пигмалиони в такива затворени общности, каквито са религиозните колонии.
Елиът и Ален, към които бе отправен коментарът, закимаха объркано.
─ Принципът е много прост, господа: изгубени души. Всеки жрец мечтае да приобщи към вярата си възможно най-много последователи. Това спомага за собственото му извисяване както в настоящия живот, така и в другия след смъртта.
─ Ха-ха-ха! – разсмя се гръмогласно едър, брадат сътрапезник от другия край на масата. – Ти наистина си специалист по изгубените души, човече! Сега разбирам как си спечелил онова мнозинство в регионалната камара.
─ Добра идея, Абрамиш! Ще я запазя за следващите избори. За съжаление многократното изтриване на спомени уврежда катастрофално мозъка. Не можем да си позволим тази операция повече от веднъж, ако искаме пигмалионите да останат разумни създания.
─ А ние това ли искаме? – продължи с дебелашките си шеги брадатият Абрамиш.
─ Няма ли да смените темата най-после? – ядосваше се не на шега синьокосата фея.
Гласовете постепенно избледняха в съзнанието на Алевар, защото се опитваше да си спомни значението на думата „пигмалион“. Не бяха ли някакви религиозни скитници , които живееха от подаянията на милосърдни последователи? Да, странстващите поклонници бяха непознати, които лесно намираха прием във всяко селище.
Но за какво промиване на спомени говереше Гудсбърг? Откъде идваха тези хора? Дали не бяха бивши нарушители, които нямаха право да се завръщат в собствения си свят? В такъв случай какво ставаше с невъзвращенците от самата Божия планета?
Музикантът се ужаси само при мисълта, че бивши вярващи престъпници може би се разхождат из Да Винчи.
За да пропъди мрачните мисли, си наля огромен бокал с искряща бледорозова течност. Миг преди да я допре до устните си, Тото Бокано с намигване пусна в нея малка разтворима таблетка.
Към инфо за книгата