Обществото им беше създадено от вече отмираща цивилизация. Мислещите хора рано или късно се сблъскваха с ограниченията и се опитваха да ги надхитрят.
Алкана бе убедена, че земната цивилизация залязва. Населението на новите светове бе пришито към многовековна социална организация с изконсумирани ценности, която отдавна се бе превърнала в спирачка на развитието. Жителите на Земята, в това число и учителите, все още виждаха себе си като носители на прогрес. Изживяваха се като пазители на културни традиции и хералди на мъдростта…
Но повсеместното наблюдение на обществени места, умножено по безкрайните системи за контрол и идентификация, говореше за страхлива некомпетентност, прикрита зад бутафорна загриженост за реда. Отегчителните процедури и необходимостта от съгласуване на почти всяко хрумване или действие в новите светове будеха недоволство. Обикновено то се изразяваше в заобикаляне на процедурата, но лесно можеше да прерасне в неподчинение. Последните събития от Божата планета го бяха доказали.
Алкана погледна към сектора, в който се бяха разположили учителите. С жадни очи те поглъщаха думите на виртуалния екран, сравнявайки непрестанно информацията с тази от собствените си екипери. „Превърнали са шпиономанията в поминък” – помисли си тя и извърна поглед, отвратена от безумието на гледката.
Тъкмо навреме, за да проследи появата на Архивната кула. В средата на площада, „на арената”, както бе разговорното название, бавно започна да се отваря незабележим допреди минути спираловиден люк. От него също така плавно започна да се показва върхът на полупрозрачен осмоъгълен обелиск. Достигнал необходимата ширина, механизмът за отваряне спря, но обелискът продължи да се издига нагоре, окрилен от всеобщите аплодисменти на зрителите.
─ Сега ще пуснат фойерверките с тазгодишните данни – довери в ухото й госпожа Терв.
Към инфо за книгата