(откъс)

─ Ето, значи, къде бил краят на света! – възкликна Морк, когато размътените вълни на прибоя се показаха през листата на дърветата.
─ Това е краят на сушата – намръщи се Джай. – Краят на света вече настъпи.
─ Ами храмът?
─ Почти стигнахме.
Магьосникът ускори крачка, принуждавайки момчето да го догонва. Не му се говореше. Пророчеството за трите луни се беше изпълнило. Последната се беше сгромолясала върху кралство Горая, изтривайки го от историята. Отломките от сблъсъка, подгонени от безумни ветрове, бяха затъмнили небето до самия хоризонт, а недрата на земята продължаваха да се гневят. Цяло чудо бе, че океанът все още се люлееше в границите си, сякаш приканваше случайните оцелели да му се доверят. Но отвъд голямата вода нямаше живот. Джай знаеше, че Втората луна бе превърнала земите там в пустош, а великанските вълни след падането й бяха помели островните кралства.
Горая беше последното убежище на хората, последното място, където животът можеше да оцелее. Третата луна бе унищожила и тази крехка крепост.
Джай беше оцелял, защото живееше в самия край на Горая и защото притежаваше магически сили. Това също бе предвидено в Пророчеството, но за да изпълни мисията си, той трябваше да открие поне един жив човек, с когото да поемат към Храма. Беше се отчаял, когато една нощ Морк сам го откри.
─ Ти си магьосникът от Зеления връх, нали? – беше го разтърсил в съня му. – Можеш ли да върнеш мама и татко и цялото кралство?
─ Мога да опитам – отвърна Джай, преценявайки мръсното, дрипаво хлапе. – Но трябва да отидем в Храма на края на света.
─ А защо се мотаеш тук, вместо да отидеш?
„Защото чаках теб“ – искаше да отговори Джай, но само се усмихна измъчено.
И ето че сега, след дълги дни път, гладни, жадни и недоспали, двамата почти бяха стигнали целта. Храмът ги очакваше там, на брега. Още няколко часа и щяха да изпълнят Пророчеството докрай.