Първото обхождане на планетата Гръмодрън направи отвисоко. Рееше се в своята божествена колесница, обляна в златна светлина, а тя хвърляше пурпурни сенки над прелитащите отдолу облачни къдели. Не беше сигурен как точно изглеждат къделите, но сравнението се заби в главата му като пирон в сирене и колкото и да се напъваше, друго не можа да измисли. През това време облачните купове, напук на мисловните му затруднения, се точеха под краката му в засукани плетеници.
─ Ей, здраво са се замъглили тези балагейци! – отбеляза с цъкане на език новопристигналият бог. – Все едно цялата вода на кълба облаци са превърнали.
И за да провери как изглежда повърхността под накълбената вода, се гмурна в облаците с колесницата си. На моменти се движеше ускорително, на моменти забавяше и криволичеше, та да избегне заканителната мрачина на някое гръмотевично валмо.
─ Както е тръгнало, току-виж се окаже, че Балагея до центъра на ядрото си в облаци е потънала – разговори се отново Гръмодрън. Обичаше той сам със себе си да говори. Че кой не обича умен събеседник да има!
Най-после успя да слезе под облаците и балагейската земя се ширна под краката му. Имаше суша достатъчно – цял континент – и навсякъде живинки из нея щъкаха, само че странно някак беше устроена. Разсечена бе тя от дълги, тесни води, от което приличаше не на голяма суша, а на безброй острови. Така ги и наричаха балагейците: островини. Който проследеше водите по цялата им дължина, разбираше, че не става въпрос за тесни морета, а за огромни, пълноводни реки. С единия си край реките се вливаха в единствения балагейски океан – коя на изток, коя на запад, на север или на юг, а в другия си край, откъм изворите, чезнеха в недрата земни.
─ Хм, разделно живеят хората тук, като островитяни – размисли се Гръмодрън. – От една страна, това е добре – колкото по-разделени, толкова по-лесно вярата им ще удържам. От друга страна, на всяка островина поне по един мизерник ще има, дето думите ми да оспорва и ядове да ми носи.
Размисли се той, но не се изплаши – него трудности не го плашеха. Ненапразно се беше издигнал от прост нискостепенен бог до първозван гръмовержец. Търпение също не му липсваше, особено когато за своя полза работеше. Затова, след като огледа цялата земя, избра си най-голямото парче суша, където беше разположен най-големият град – Мъдроград. „Хубаво място – зарадва се Гръмодрън. – Чудесно за престолнина на гръмовержец! Само дето името някак не му приляга. Какво значение има дали си мъдър или глупав? Важното е да си пръв. Затова ще го нарека Първоград!“ И доволен от хрумката си, новият бог започна да крои планове къде да издигне божествения си дворец. Преди да заяви върховенството си обаче, реши да поогледа живота балагейски отвисоко.
Бързо видя той, че хората долу един с друг не си пасват и не се долюбват. Дебнеха се те и се лъжеха взаимно, та всеки другия в житието-битието си да превари.
Онези, които най-хитроумно се справяха, намазанци ставаха. Нямаха те особени дарби, освен една: добре говореха намазанците, умно и възвишено, а думите им – като захарен памук – хем сладки бяха, хем никого не засищаха. Не обичаха да работят и не го правеха, на труда на другите разчитаха, а после чуждият труд за свой представяха и почестите чужди отнемаха. Намазанците бяха наследници на жреци и шамани – всеприета опора на боговете. Гръмодрън си отбеляза първо сред тях да подири заклинатели.
Жреците и шаманите винаги се бяха грижели да укрепват вярата на балагейците в поредния бог, да поддържат послушанието, а боговете на свой ред се грижеха избраниците им охолно да живеят, та с живота си силите божествени да доказват. С времето намазанците се бяха научили: щом са божи служители, редно е да живеят по-горе, та по-добре своя бог да чуват. Само че един ден планетата бе останала без богове и нямаше по това време причина, намазанците да се делят от другите хора. Те обаче бяха продължили да живеят като божи наместници. Не защото чакаха да бъдат повикани за нова жреческа служба, а защото вече бяха свикнали нищо да не вършат, само вятърничави думи да ломотят, в замяна на които всичко наготово да получават. Така, когато Гръмодрън пристигна, животът на намазанците продължаваше да бъде охолен – на останалите балагейци не беше хрумвало да го променят. Дори напротив, всяко дете си мечтаеше за намазански сладък живот. Някои само завиждаха, обаче мнозина и усилия полагаха, за да влязат в гилдията.
Сред желаещите най-настървени бяха гърбораците, че те най-долу в редиците на боговерците стояха, а най-многобройни бяха. Работеха те из полята и в работилниците, по мегдани и строежи се потяха, по друмища и водни пътища скитаха. И работеха не защото им се искаше, а защото гладът ги притискаше. Така цял живот в труд изкарваха, а от труда животът им по-хубав не ставаше. Е, вярно, имаше и такива гърбораци, дето за работа душа даваха. От време на време някой от тях успяваше дори пара да скъта. Тогава главан го наричаха и чакаха от него да даде работа и прехрана на останалите. Главан-гърбораци на Гръмодрън в заклинателския съвет не му трябваха, гладни души търсеше той, гладни и алчни – той да ги храни, те да го слушат. И реши, ако сред останалите гилдии не намери заклинатели, да поогледа гърборашките колиби.
Речено-сторено. Отвърна той поглед от гърбораците и го насочи към бърбораците и описваците, дето също за намазански живот жадуваха. Тяхната работа се състоеше в това, да разказват и описват житието балагейско.
Бърбораците разнасяха добрите и лошите вести, макар че по-често предпочитаха велелейни слова да каканижат – къде за бога, къде за жреците, къде за намазанците… В отплата очакваха да се хранят на намазанска трапеза и да получават почести. Понякога намазанците наистина ги канеха, даже по гърба ги потупваха, ама беше то временно, докато се изпълнят обещанията бърборашки. Пò обичаха намазанците да заръчват възхвалителни слова и портрети героически, без награда да обещават. „Добри заклинатели ще излязат от бърбораците – размишляваше Гръмодрън, докато ги наблюдаваше. – От правилно тесто са замесени.“
Скоро стана ясно, че от същото тесто и описваците са замесени. Намисли си Гръмодрън и сред тях заклинатели да потърси, защото и те слава и охолство диреха. Научи, че описваците умират да се присламчат към някой намазанец. Когато успяваха, стараеха се да го омаят с ласкателства и добролъжие, та да ги препоръча той на своите приятели и така добруването им безкрай да продължава. Рисуваха описваците с плам жития намазански – кой с думи, кой с цвят, кой с изваяни от ръцете му красоти – описваха и възхита двулична изказваха. Заради сита трапеза правеха те всичко, що им заръчваха.
Съвсем други бяха умниците: твърде мъдрост бяха събрали те, твърде много науки изучили, та за почуда на всички към намазански живот не се стремяха. Най-често като гърбораци живееха, само дето по-блажени от тях бяха. Чудеха им се другите на акъла, не ги разбираха и затова подозрително към тях се отнасяха: как тъй, видите ли, някой щял да се чувства щастлив без да има пълно охолство – без брадата му в медовина да кисне и в джобовете му жълтици да дрънкат. И друго не разбираха балагейците: защо умниците за всяка мисъл двойно размишляваха, защо всяко действие тройно предумваха и защо все нещо у другите искаха да променят, а детските мозъци с книжна наука да запълнят.
Чудеха им се всички, ама само гърбораците туй чудене си признаваха. Всъщност бяха благодарни те на умниците, дето на четмо и писмо ги учат, а и от смятането полза намираха. Останалите науки глупави им се струваха – не водеха те към охолен живот. Доказана беше тази истина: повечето намазанци бяха безкнижни, бърбораците разнасяха възхвали, писани с по кесийка думи, а описваците се кълняха, че ангелски гласове им диктували как майсторлък да постигнат.
И щом по-горните гилдии без наука живееха, не виждаха смисъл гърбораците да пълнят главите си с нея. Вместо това предпочитаха на търговийка скришна да се обучат или как съседа си да оскубят.
И понеже често се случваше несъгласията съседски и междуградски до бой да стигнат, съюзяваха се най-силните гърбораци в юнашки дружини, та близките си хора и имотите свои да отстояват. Всъщност, не бяха измислили те сами тези дружини – първите богове им ги бяха подсказали.
С времето ползата от юнаците все по-голяма ставаше, макар понякога сами един друг да се нападаха, а в разни случаи боговете един срещу друг да ги насъскваха. Но животът продължаваше, юнаците се рояха и зачестяваха раздорите между тях. Най-често спореха как работата си да вършат и какво не бива да правят. И понеже – както беше прието при балагейците – съгласие не постигаха, разделиха се те на две групи: едните останаха с юнашки дела да се занимават, другите хукнаха реда в градовете да охраняват. Тези, последните, пазугери се нарекоха.
Научи всичко туй Гръмодрън, докато летеше из небето. Научи той болките и радостите на човеците, стремленията и тайните им мисли. И колкото повече научаваше, толкова повече се радваше, че беше дошъл на Балагея. Добра планета се оказа тя, с вселенска красота и боговерци, зажаднели за божествени дела. И макар че дълго размишляваше кого под крилото си да поеме – юнаците или пазугерите – накрая реши, по един заклинател и от двете гилдии да намери.
Дълго оглежда той юнаците, но никой окото му не хващаше. При пазугерите обаче търсенето му бе възнаградено – имаше сред тях един, дето се отличаваше. Сръчен беше той и с думите, и с ръцете – същински уличен магьосник. Дори заклинания знаеше – простички, но безотказни. „Хм, че той от мене повече знае!“ – възхити му се Гръмодрън. Освен от уменията на пазугера, възхищаваше се той и от външния му вид: шест уши имаше този пазугер, шест пъти повече от другите чуваше. „Такъв трябва да е моят първозаклинател – реши Гръмодрън. – Всичко да знае, всекиго с думи празни да омае“. И изпрати той сън на пазугера, с който му каза, че пръв след бога ще бъде, а самият Шестушев – пак в съня си – се закле, най-верен на новия бог да остане.
Така скрепиха бог и първозаклинател своя съюз, още преди да се срещнат, а когато по-сетне се срещнаха, стиснаха си ръцете и заедно Съвета на заклинателите домислиха. Но това се случи в деня, след като Гръмодрън се спусна от висините.

(продължението утре)