Бързогеп Скатавков кротко дремеше в маргаритената нива. Край него се търкаляха оскубани стръкове. Листенцата от цветчетата им се бяха разбягали в мига на откъсването.
─ Ставай, сънливецо! Ставай, че ще пропуснем пристигането на нашия бог – гласът беше груб, а подканата придружена от няколко млатвания с юмрук.
─ Днес няма да работя, не ми се падна – промърмори сънливо Бързогеп, без да погледне наглия натрапник.
─ Идиот! – не се стърпя брат му. Защото не друг, а именно той, Грошодир Скатавков, ръмжеше задъхано в ухото на задрямалия. – Ако пропуснем посрещането, иди обяснявай после, че си лоялен боговерец. Ти знаеш ли на какво ще заприлича издирвалницата, ако бог Пръвков не ни забележи навреме?
─ Ти върви, аз смятам да го посрещна тук този твой бог – отговорът на събудения беше невъзмутим. – А и издирвалницата си е твоя.
Грошодир изсумтя, махна с ръка и забърза към богостралата. Гърбораците от съседните ниви вече се бяха строили от двете й страни. Грошодир едва успя да се сдобие с място на първия ред. Занавлича наколенките, купени предния ден. Бяха последен модел, с омекотяващи мехурчета и перфектния износен вид. Огледа се. Наколенките на повечето гърбораци изглеждаха протрити от употреба. „Всеки иска да се изкара добър боговерец – подразни се новодошлият. – Ама когато дойде време за парите, се крие из горите.“
Докато разсъждаваше, откъм града се зададе тържествена процесия. Най-отпред, на бял кон, се носеше Негово Превъзнесителство Гръмодрън Пръвков. Вдясно от него, на един разкрач по-назад, яздеше първозаклинателят Цветопън Шестушев. Шестте му уши се поклащаха във всички посоки, докато враният му жребец пръхтеше предупредително в лицата на посрещачите. От лявата страна на Гръмодрън, възседнала примирена кобила, се носеше любимката на народа – Благопуха Друмостройна. От големите й очи на кукумявка се излъчваше всемирна благодат, а устенцата й кротко преживяха бучица захар.
След тримата, в стройни редици, се точеше Съветът на заклинателите. От двете му страни вървяха пеши пазугери, да ги делят от гърборашката тълпа. Грошодир не виждаше добре дали съветът е в пълен състав, но се надяваше, защото искаше да размени поглед със стария си приятел Славолиз. Заклинател Славолиз Драпчев отговаряше за всичко, с което се заемаше. По тази причина Грошодир се надяваше днес да си кимнат, та в най-скоро време да се срещнат, та със заклинателска помощ да превърне издирвалницата в богоугодно свърталище. Ех, ако можеше и самият Гръмодрън да го забележи…
Зад богослужителите, натоварени в скърцаща каруца, шумяха бърбораците. По подобие на бога си, заклинателите обичаха да водят със себе си бърбораци, за да разказват те за великите им дела. В замяна предлагаха храна и някоя и друга жълтица. Най-послушните се уреждаха с постоянно място в церемониите и с останки от самата божа трапеза. Мисълта за трапезата разпалваше сред бърбораците конкуренция до смърт. Дори сега, в каруцата, те пламенно се бутаха и ритаха, за да попречат на съперниците си да направят по-добри скици или да запишат по-мъдри слова.
И понеже по-мъдри слова от тези на Негово Превъзнесителство нямаше, когато той даде знак с ръка, че ще говори, над богостралата настъпи гробовна тишина.
─ Както всяка година, дойде време да открием нашата богострала – започна Гръмодрън. Гласът му кънтеше надалеч, усилван от магическите фунийки на първозаклинателя. – Дарявам ви с това шосе, за да пристигате по-бързо на нивите си и да откарвате по-лесно продукцията в складовете на заклинателите. За догодина ви обещавам настилка от морски камъчета – бели, гладки, доволни да служат – като вас.
Дружни възгласи и ръкопляскания заглушиха края на думите му.
─ Ние с вас сме едно – продължи с блага усмивка гърборашкият бог. Лицето му излъчваше меко доволство. – Да, вие работите за мен, но аз съм този, който се трепе денонощно с мисли за вашето щастие. Ето, например, вчера идва при мен заклинател Добрувков и ми вика: „Огънят за зимата няма да стигне“. Нямало подпалки. И очаква от мен аз да намеря. А заклинател Поплювков ми обяснява, че нямало достатъчно патерици за старците. И какво? И те на моите плещи!
Някои от гърбораците продължаваха да кимат одобрително, но други се заспоглеждаха с гузни лица.
─ Не е важно сега кой е виновен – погледна ги бащински Гръмодрън. – Важното е, че понеже вие сте изхарчили всички подпалки, без да мислите за зимата, аз съм принуден да събера всички читанки и пера, за да ви ги раздам като подпалки.
─ А не може ли да ползваме маргаритените дръжки? – прокрадна се в тишината несигурен гласец.
Шестте уши на Цветопън бясно се завъртяха и когато откриха нахалника, първозаклинателят даде знак на двама пазугери да го отведат.
─ Почакай, приятелю – спря го с ръка Гръмодрън. – Не бива да се сърдим на гърбораците за незнанието им, а да ги учим на нашето – и се обърна към изплашения човечец: – Ако ползваме дръжките за подпалки, според теб от какво ще направим патерици за старците? От листата ли?
Гърборакът, засрамен и пребледнял, се откопчи от пазугерите и падна на колене пред небесния водач. Наколенките му бяха стари, но твърде запазени – факт, който веднага бе отразен от бърбораците.
─ Прости ми, Твое Превъзхваление – занарежда коленичилият. – Но ако съберете читанките и перата, как ще се учат децата ни на четмо и писмо?
─ Ех и ти! – изля се благият божествен укор. – На гърборак се преструваш, ама умникът в теб не умира! Личи си откъде си дошъл. Та кое според теб е по-важно: огънят за зимата или четмото? Аз например, като не съм учил четмо и писмо, та що? Не съм ли върховен бог на планетата? Не сека ли жълтици за всички? Не е важно четмото, умнико, а мисленето. Нависоко трябва да се мисли и нашироко. Не е шега работа туй, ей! Затова заклинатели съм ви намерил, те да се мъчат с мисленето, вие само да се трудите.
И Гръмодрън кимна към редицата на заклинателите, все така народно усмихнат. Гърборакът обаче, вместо да се вразуми, отново проговори:
─ Презри ме, Твое Първичество, за грешните ми мисли, но маргаритените дръжки са слаби за патерици. Ако обаче ги изсушим, стават чудесни подпалки.
Този път Гръмодрън не издържа. Размаха ръка и гръмотевицата му се стовари върху устатия поданик. Той падна парализиран, свит на утроба. Разяреният бог дръпна юздите на коня си, изправи го на задни крака, а когато предните отново се спуснаха, копитата им се стовариха връз падналия.
Пазугерите побързаха да отстранят човешката купчинка.
Тържественото откриване на богостралата продължи. След божествените прозрения беше ред на Благопуха да закълне тазгодишното настилане на пътя. Гърбораците вкупом коленичиха и заизричаха благодарности. Три млади девойки с подноси в ръце се отделиха от тълпата. Първата застана до коня на Гръмодрън, втората – до Благопуха, а третата, с известни колебания, приближи шестоухия първозаклинател. По невидима команда трите повдигнаха подносите към ездачите.
Върху подноса за Гръмодрън се кипреха златни ножички и букетче астералии, завързано с небесноцветна панделка. Благопуха се сдоби с купичка захарни бучки, а Цветопън – с комплект ръчно изработени наушници. Тримата поеха подаръците с присъщото за ситуацията достойнство. Гръмодрън размаха букетчето над главата си, след това хвана ножичката и отряза ритуално парченце от панделката. Парченцето тупна на земята сред еуфоричните възгласи на коленичилите.
Гръмодрън даде знак на всички да станат. Гърбораците се занадигаха, като вадеха малки кибритени кутийки от джобовете си и ги отваряха. Над тълпата се разлетяха стотици калинки – любимите животинки на върховния бог.
И тъкмо тогава, когато калинките излитаха, а Гръмодрън жизнерадостно ги ловеше, погледът на Грошодир се сблъска с лицето на заклинател Драпчев. „Все пак късметът не ме е напуснал“ – помисли си Грошодир и кимна на стария си приятел, без да отмества очи от неговите. Заклинателят отговори на кимването, след това извърна поглед на около тридесет градуса и кихна.
„Три дни – успокои се главата на семейство Скатавкови. – Ама за по-сигурно ще се пробвам след два.“
Връзката беше направена. Издирвалницата беше спасена.