Издирвалницата лъщеше като огледало в будоар. Грошодир напразно се взираше за следи от пръсти по прозорците. Беше се отказал да гледа пода, че спуснеше ли поглед, белотата на полирания мрамор го заслепяваше.
Столовете в къта за разговори бяха прясно лакирани, диванчето за раздумка бе с чисто нова дамаска, а по стъклената масичка пред него една муха се плъзгаше като пиян кънкьор по заледено езеро.
─ Ментироса, пусни, моето момиче, едно дълго кафенце, че да замирише тук на работна атмосфера – обърна се Грошодир към русолявото девойче, което стоеше зад асистентския бар плот.
─ Веднага, шефе – отвърна момичето и се зае със свещенодействието на кафеваренето.
Грошодир се усмихна и отвори дъбовата врата към малката, уютно обзаведена стая. Напоследък беше модерно сред главан-гърбораците да сменят плътните си врати с прозирни плетеници, но той смяташе, че истинският боговерец трябва да има местенце в работилницата, където да остава насаме със своя бог. Или със себе си. Или с някой важен клиент – като този, когото очакваше.
Пиеше трето кафе, когато отвън изтрополяха копита и на вратата се почука. Ментироса побърза да отвори. Поздрави с поклон нетърпеливите посетители и със заучен жест им посочи къта за разговори.
─ Не, такъв скъп гост не може да бъде посрещан като обикновен клиент – спря ги гласът на Грошодир. Беше застанал на прага на стаята си с разтеглено в усмивка лице, но очите му следяха притеснено новодошлите за евентуален знак на недоволство.
─ За малко да си помисля, че си несериозен – закани му се с пръст водачът на процесията, а насиленият му смях застърга като ръждясало колело.
─ Ама, моля Ви се, заклинател Драпчев, как сте могъл изобщо да допуснете – възмути се домакинът. – Добре дошъл в моята скромна обител.
Заклинателят отвърна подобаващо на поздрава и нареди на придружителите си да останат в отпред, а сам той последва Грошодир в стаята му.
Седнаха и си заразменяха комплименти, докато Ментироса сервираше кафе и ментови бисквити. Заклинател Драпчев заоглежда обстановката с дълбокомислено поклащане на главата:
─ Мда, добре си живееш тука, Скатавков. Хубаво местенце си спретнал, на хубава улица. Явно делата ти вървят.
Грошодир наскърбено въздъхна:
─ Че на кого в днешно време вървят делата, Славолизе! А и с тоя мой брат… По цял ден лежи в маргаритената нива, ама ей толкоз, грам не помага! – показа върха на показалеца си. – И само глупости току измисли.
─ Мисли, казваш – почеса се по тридневната си брада старият му приятел. – Да вземем да го пратим при умниците тогава.
─ Какъв ти умник, бе! – изплаши се домакинът. Всички знаеха, че умниците са непрокопсаници, а и рядко до старост доживяваха. – Той листенцата на една маргаритка не може да преброи, ти умник ще го правиш!
─ Разглезил си го, Грошодире, затова не може. На главата ти се е качил и там хорце потропва.
Грошодир отново въздъхна и наведе глава. Ръцете му смирено се кръстосаха над корема. Лош жребий му се падна, лош! Лошо наследство му оставиха родителите. Какви братя имаха другите, какви сестри! А той какво? Трябва сам семейната чест да спасява. По-добре да беше се запилял в горите Тилилейски пустият му Бързогеп!
─ Ще се оправя аз с него, Славолизе – каза на глас. – Само време ми трябва.
Изтръгна мисълта за брата си и я завря в дъното на ума си, че по-важна работа имаше да се върши:
─ Дай сега да видим, как можем ние с теб един другиму да си бъдем от полза.
─ Ти си ме повикал, значи ти от мене полза ще чакаш – отклони поканата заклинател Драпчев. – А пък аз, ако е рекъл Гръмодрън, ще помогна според силите и моженето си.
За момент Грошодир се поколеба. Стори му се, че от Славолиз полза да търси е все едно от Бързогеп ум, но си спомни за дългите години студуване и гладуване, докато изплати дълговете на баща си. Беше си обещал никога вече да не му се случва. Прокашля се – да добие смелост – и започна отдалеко:
─ Прав си, Славолизе, винаги си прав. Затова и заклинател си станал.
─ Хайде сега и ти! – завъртя глава гостът, докато лицето му се разливаше в доволство от комплимента. – Не си обикновен гърборак ти, Грошко, главан-гърборак си! От нулата тръгна, а я каква издирвалница вдигна.
─ Добра ми е издирвалницата – съгласи се Грошодир. – Но правичката да ти кажа, напоследък клиентите са кът. Много издирвалници ли се отвориха, заклинател Шестушев ли пое цялата работа, ама… все по-малко хора наминават и още по-малко неща за издирване имат…
При споменаването на първозаклинателя заклинател Драпчев леко се намръщи. Грошодир забеляза и побърза да продължи делово:
─ Затова съм решил, Славолизе, с твоята благословия богоугодно издирване да започна.
─ Богоугодно, казваш…
─ Скромни са възможностите ми, знам, но каквото е по силите ми – правя го.
─ Така е, приятелю, така е – потупа го бащински по коляното заклинателят. – Кажи по-скоро какво си намислил.
─ Подпалките, Лизе. Нали Гръмодрън – да пребъде ударникът му, – онзи ден спомена, че подпалките за зимата не достигали. Та съм рекъл да се заема с издирване на подпалки.
Славолиз смръщи вежди и закима дълбокомислено. В ума му проблесна свещената светлина на тайно придобити жълтици.
─ Читанки и пера да събираме, така заръча Гръмодрън – продължаваше главан Скатавков. – А забелязах, че мнозина в тълпата не са склонни да ги предадат. Затова, викам си, ще отпочна аз да ги издирвам. Само че за да ги прибера, благословия от заклинател ми трябва.
─ Тъй, тъй – продължаваше да кима Славолиз и все повече заприличваше на онези древни играчки, дето веднъж като ги пипнеш по главата и тя се заклаща с часове. Грошодир също имаше такава. Беше кученце – глинено, лъскаво, с отделена глава, закачена на прът вътре в тялото. Когато возеше девойки в каруцата си, винаги поставяше играчката на видно място. Щом се заклатеше главата, момичетата възхитено се смееха и пляскаха с ръце. И той по-лесно ги придумваше да му погостуват вечерта.
Но сега, докато главата на заклинател Драпчев се клатеше колебливо-утвърдително, на Грошодир хич не му беше до смях. Откажеше ли заклинателят благословията, издирвалницата трябваше да затвори и собственикът й на маргаритените ниви да работи. А отвикнал беше той от работа по нивите.
─ Е, добре – реши се накрая Славолиз. Главата му замръзна с вирнат нагоре нос. – От мен благословията я имаш, но трябва да уведомя Съвета, да не назначат друг събирач на подпалките.
─ Как така друг? – изплаши се Грошодир. – Аз за нашия бог и заклинателите му душата си давам – и за да усили ефекта от думите си, положи ръка на сърцето с размекнат от нега поглед.
Славолиз Драпчев се изправи. Отупа трохите от корема си и пърхота от раменете и важно се изкашля:
─ Твоите заслуги, Грошко, на Съвета са известни. Няма за нас нищо скрито. И верността ти е проверена. Затова аз лично се заемам да те направя Прибожен доставчик на подпалки. Туй със Съвета ще мине, но… може някоя и друга жълтица да ми струва, докато всички правилно прогледнат…
─ Ще ти ги върна, брате, всяка жълтица, която заради мен си похарчил, двойно ще ти я върна – скочи Грошодир.
─ Така да бъде – протегна ръка заклинателят.
Главанът побърза да я стисне.