Докато Грошодир Скатавков се потеше из хорските дворове в напразни усилия да събере материал за подпалки, заклинателите се потяха в Съвета пред своя пълновластен господар:
─ Днес, като идвах насам, минах през Алеята на фонтаните – говореше благо Гръмодрън. От думите му, кой знае защо, косите на заклинателите забравяха за гравитацията. – Минавам аз и знаете ли какво НЕ виждам?
Бог Пръвков обиколи с поглед настръхналите мъже и жени, насядали около чворестата маса. Всички побързаха да сведат очи. Само Милодумка се ококори насреща му с детско примигване.
─ Не виждам ни един описвак! – продължи Гръмодрън. – Ни описвак, ни бърборак. Само гърбораци! Седят и обсъждат дали фонтаните ставали за къпане. Даже някои почукваха по каменната настилка, да проверяли къде ще се оттича водата, като сложим душовете.
─ Ама какви душове? – ахна Милодумка. – Ние душове няма да слагаме. Иначе догодина как ще сложим следващата настилка?
─ Е, и аз това питам – източи врат към нея Гръмодрън. – Защо бърбораците не са обяснили Алеята? Защо не възхваляват тазгодишната настилка?
Вдигна ръка с насочен нагоре показалец. Пръстът му засвети като предупредителна лампичка:
─ Знаете, че гърбораците нищо не харесват. Прости хора са те, не разбират кое е добро за тях. Нали затова отхранваме толкоз бърбораци. Ей ги, на – цяло село са станали. Тяхна работа е да обясняват и да напътстват неразбиращите. Нападчев, кой трябваше да напише възхвалението на Алеята?
Кукулай Нападчев, заклинател на хвалебствията и бащица на бърбораците, подскочи от стола. Изненадата прогони думите от устата му и той се задоволи с многозначното „Ъ-ъъ…Ммм.. А-аа…“.
От дете се готвеше за заклинателско място, но животът го прати първо при бърбораците. Беше за добро. Там се научи кога крак да подвие, кога в атака да тръгне. Научи се той, че срещу силния не се пише, че падналият се рита, а глупавия с бонбони се черпи. И когато съдбата го срещна със заклинател Боерад Брански, Кукулай му спретна такова хвалебствие, че то влезе по-сетне в бърборашките читанки. Заклинателят на юнаците хареса невъздържания бърборак и го взе за чирак. По-късно и Гръмодрън го забеляза и така Кукулай Нападчев бе приет в Съвета. Възложиха му да наглежда бърбораците, че нали най-добре ги познаваше, а и тънкостите на хвалебствията разбираше.
Но ето че този път се беше изложил. Алеята на фонтаните беше завършена, Гръмодрън я беше благословил, а хвалебствие нямаше! Вместо него бяха тръгнали черни приказки, че в края на Алеята имало надгробна плоча, под която лежали гърбораци, загинали на строежа. Че имаше загинали – имаше, то в кой ли строеж нямаше! Но да не са луди да издигат насред красотата надгробна плоча? Монумент беше построен там, от лъскав чер камък, по древно подобие, а отпреде му бе оставено място за дарове и съзерцание. Имаше такава легенда, че в древни времена такъв един монумент налял разум на маймуните и в разумни същества ги превърнал. Затова бог Пръвков бе наредил: да се построи монумент, та като минават край него боговерците, в главите им разумът да се избистря.
Знаеше всичко туй заклинателят – и на бърбораците го беше разказал – само че знанието не можеше да го отърве от божия гняв. Затова реши да отклони гнева от своята глава:
─ Милодумка е виновна – обяви без колебание.
─ Че защо пък аз? – скочи като ужилена заклинателката на хазната.
─ А кой прие плановете? Кой даде парите?
─ Аз парите може и да съм дала, но Монумента как ще изглежда, не съм видяла – оправда се тя. – Него Сбирколюб го одобри.
Беше ред на главния богокрасец да потрепери. Той не беше лош заклинател, вършеше си работата съвестно, дори често сам с ръцете си хубави фигури извайваше: хем приличаха те на истинските заклинатели, хем някак по-възвишено гледаха. Но за Монумента се беше доверил на описвака Панталеймун Адов – стар приятел, с когото не само се сбираха да димят, но в зората на Първото прераждане бяха издигнали Квадрата. Само че оттогава Гръмодрън два пъти се беше прераждал и Сбирколюб Башдимни с всяко прераждане все по-недолюбван оставаше. Затова се разтрепера той от обвинението на вечната божия любимка – подмолната Милодумка.
За негово щастие, Гръмодрън не обърна внимание на взаимните обвинения. Седеше на трона си, дълбокомислено наклонил глава, с лека усмивка, която издаваше всеобхвата на мисълта му.
─ Значи така – каза той, когато реши, че достатъчно е намъчил заклинателите с гробовно мълчание. – Пак до мене опряхте! И за монументите ви да мисля, че други грижи си нямам!
Заклинателите така усърдно наведоха глави, че брадичките им влязоха в гръкляните. Гръмодрън ги погледа няколко мига с бащинска строгост, след това измърмори едно „Айде, стига, работа ни чака!“ и се обърна към двамата пазугери до вратата:
─ Доведете ми коня!

(продължението утре)