(продължение от вчера)

Гръмодрън се обърна към двамата пазугери до вратата:
─ Доведете ми коня!
След минути го видяха да препуска към Алеята на фонтаните. Когато стигна до Монумента, Негово първичество слезе от коня, размаха ръце и измърмори божествени заклинания. Тозчас черният каменен блок се превърна в разкошен дворец. Гърбораците, които се мотаеха наоколо, възхитено отвориха усти, някои изръкопляскаха, други се задоволиха с боговерческо ахкане. Гръмодрън изслуша възклицанията гърбом и когато утихнаха, се обърна към тълпата:
─ Какво, харесва ли ви? Който се труди, в дворец се буди. Ако и вие си ги изработите, и на вас ще построя. Ама без работа няма как да стане. Нали ги видях вчера маргаритените ниви – необрани седят, магнолиите по улиците вехнат, чакъла за богостралите не стига, а вие си стоите тука и се почесвате отгоре-отдолу. А после Гръмодрън виновен, че храна нямало, заклинателите криви, че подпалките свършили.
─ Не са криви те, а уродливи – извика някакъв нехранимайко и тутакси се стопи зад гърбовете на останалите.
Гръмодрън огледа насъбралите се, но понеже първозаклинател Шестушев го нямаше, злосторникът си остана невидим.
─ Хем прости, хем нагли – поклати глава балагейският бог, па се метна на коня. Дръпна леко юздите, колкото да пораздвижи добичето и отвисоко заплаши неблагодарниците, че ще си тръгне и ще ги остави на произвола на съдбата.
Гърбораците го изслушаха с наведени глави. Изчакаха да се отдалечи заедно с пазугерите, па започнаха полека да се разотиват по делата си. Каква я мислеха те, каква излезе: отърваха се от безполезния камък, ама на негово място божествен дворец се пръкна. А с появата на всеки такъв дворец – знаеха вече те – джобовете им олекваха и мазетата им се изпразваха – такава беше магията на Гръмодрън. Според него тази магия приучвала боговерците към трудолюбие. Според тях обаче… Всъщност, тяхното мнение никому непотребно оставаше.
Скоро на мястото останаха само две фигури – първата беше на млад мъж, втората – на голобрад хлапак, преметнал през рамо пълна торбица. Ако някой ги погледнеше отдалече, можеше да се закълне, че са братя или че големият е увеличено копие на малкия, толкова си приличаха – и по намачканите панталони, и по разчорлената коса, и по дяволитото въртене на очите, с които сякаш искаха да приберат всичко, което се намираше около тях.
Поогледаха се те и големият се обърна към малкия:
─ Е, какво ми носиш?
─ Три читанки и седем пера – отвърна Върбаланко, защото той беше хлапакът.
Извъртя торбата си отпред и я отвори. Купувачът надникна вътре:
─ Повече очаквах – изкриви уста той. – Ама нейсе, от мен да мине!
Бръкна в джоба на панталона и извади няколко медни пари.
─ Само толкова ли? – веждите на Върбаланко се събраха над носа му, устните се свиха в тясна фуния.
─ Толкова! Даже повече от уговореното ти давам, ама трябва да ми обещаеш, че ще продължиш да търсиш.
─ Че аз само това правя, бе, бате Бързогепе – отвърна малкият. – И ако знаеш какво хранилище съм намерил… Пред него всичките читанки ще ти се сторят като пух на глухарче.
По устните на Бързогеп пробяга светла усмивка и се скри. Той се взря в очите на малкия доставчик:
─ И да внимаваш, ей! – размаха пръст заканително.
─ По-внимателен от мен няма да намериш – наежи се Върбаланко и сякаш ръстът му се вдигна с десет сантиметра.
Бързогеп отново разтегна устни, този път в зъбата усмивка, разроши косата на партньора си и докато го потупваше по рамото, свали от него торбичката с читанките.
Освободен от товара, Върбаланко размаха ръка за сбогом и се понесе с грейнало лице към чаршията. В джоба му победоносно дрънчаха медните монети.