След раздялата с Бързогеп Върбаланко се запъти към Библиотеката – тя беше споменатото от него хранилище.
Залезът кротко се разтваряше в нощната тъма. Звездите накацаха по небето и затрептяха в неравни синкопи, но момчето не ги забелязваше, защото в тези часове на денонощието самият Първоград се превръщаше в огромно блестящо петно. Магически фенери осветяваха богостралата и всички улици, които водеха към дворците на заклинателите. Дългостволни свещи горяха по второстепенните улици и дори в забравените лабиринти на Стария град проблясваха запалени факли. Рояци светулки се щураха из тъмните кьошета, където ставаха свидетели на любовните трепети на пъпчиви ергени и налети моми.
Върбаланко обичаше да скита из Първоград. Обичаше шума, светлините и ароматите, които го заливаха от всички страни. Досега не беше му се удавал случай да се разхожда сам след залез, затова поемаше нощната атмосфера на града като първооткривател, с всичките си сетива. От отворените прозорци на многолюдните сгради се носеха миризми на витиевати гозби и смеха на доволни гърбораци. От мазетата се прокрадваха струйки дим и мирис на препечен бурен, а продавачите на нощните сергии изкушаваха със стоки, чието предназначение малкият скитник дори не можеше да си представи.
Като избягваше по-осветените улици, където патрулираха пазугери, Върбаланко пресече централната част на града и се насочи към Квадрата на Сбирколюб. Знаеше, че Библиотеката се намира на североизток от него. За по-сигурно обходи целия Квадрат. Забеляза другата сграда точно там, където я очакваше: занемарена, обрасла в бръшлян и магнолиани. Паметникът на основателите й все още стърчеше отпред, но стъкленият блясък на обсидианните им фигури беше помътнял.
Бавно, стараейки се да изглежда незаинтересован, Върбаланко се запримъква към централния вход. Изненада се, когато разбра, че вратата е заключена. Съжали, че не беше взел със себе си ножче. Разгледа катинара – нищо особено, стига да намереше подходяща клечка, която да използва като шперц. Затършува (първо с поглед, после и с ръце) в струпаните около вратата стара шума и градски боклук. Вятърът тихичко тананикаше в ухото му среднощен етюд на надеждата. Накрая на Нощницата й омръзна да гледа намръщеното лице на момчето и подаде глава иззад облаците. За миг Върбаланко зърна нещо, което приличаше на счупен гвоздей. Той се хвърли към него с бързината и елегантността на дива котка.
Гвоздеят свърши работа, точно както го беше предвидил. Минути по-късно синът на стрина Питковица шляпаше с босите си крака по студените, прашясали мозайки на читалнята. Ако майка му го видеше на това място, сигурно щеше да се прекръсти едно стотина пъти, преди да повярва на очите си.
Нощницата продължаваше услужливо да наднича от прозорците, осветявайки пътя му сред острите силуети на читателските маси. В дъното на помещението Върбаланко зърна безкрайни редици с книги. Забърза към тях. Когато се изправи пред стелажите, неволно зина и така си остана, с отворена уста и ококорени очи. Някой романтик би казал, че е изпитал благоговение пред безкрайното богатство от знание, което се бе разкрило пред очите му – и донякъде щеше да е прав. Донякъде, защото мислите на Върбаланко наистина бяха свързани с богатство: „Тия читанки, ако ги предам, парите за цял живот ще ми стигнат“ – запресмята въодушевено той.
Свали връхната си дреха, положи я на земята и събори върху нея няколко книги от най-близкия рафт, без да се плаши от сърдитите сенки, които останалите рафтове хвърляха върху му. И тогава, докато завързваше дрехата си на бохча, от тавана на залата започна да се спуска мъгла. Отпърво Върбаланко се почувства изгубен, но скоро забеляза, че облачната маса сякаш се стичаше от цялото помещение, за да се сгъсти току пред него. А-ха да преглътне тази мисъл и мъглата пред очите му се превърна в човек – бледа жена в бяла дреха, с дълги, полупрозрачни коси и плашещо дълги пръсти.
─ Не те видях да избираш книгите си – погледна го жената. Очите й бяха бистри и в тях, незнайно как, искряха отблясъци от сребърна светлина.
Върбаланко издаде няколко нечленоразделни звука.
─ Защо вземаш тези книги, щом няма да ги четеш?
Той се стресна. Откъде знаеше тя, че няма намерение да чете?
─ Читателите поглеждат поне заглавието – отговори жената, прочела мислите му.
Върбаланко не се опита да противоречи. Почувства се така, както когато след целодневно шляене по улиците се кълнеше пред майка си, че е ходил на училище – знаеше, че лъжата ще мине, но удовлетворение – никакво.
─ О, извинявай, сигурно не ме познаваш – наклони глава бялата жена. – Аз съм Либра, призракът на Библиотеката.
Замисли се за момент и допълни:
─ Е, вече никой не ме познава, защото никой не чете. А толкова мъдрост има в книгите…
─ Каква например? – почеса се по ухото младият Питковец.
─ Например, за това, какви велики дела може да извърши едно момче – отговори Либра и му подаде една книга. – Ето, увери се сам.