(продължение от вчера)

─ Аз съм Либра, призракът на Библиотеката наклони глава бялата жена.
Замисли се за момент и допълни:
─ Е, вече никой не ме познава, защото никой не чете. А толкова мъдрост има в книгите…
─ Каква например? – почеса се по ухото младият Питковец.
─ Например, за това, какви велики дела може да извърши едно момче – отговори Либра и му подаде една книга. – Ето, увери се сам.
Неочаквано и за себе си, Върбаланко се капична на пода и разтвори книгата. Не беше дебела, можеше да опита, а и буквите сякаш се надпреварваха да минават по-бързо пред очите му. На моменти му се струваше, че някой прошепва изреченията право в главата му. Когато затвори последната страница, видя, че Либра бе седнала на най-високия рафт и полюшваше крака, а лицето й бе украсено от вълшебна усмивка.
─ Е, какво ще кажеш? Хареса ли ти? – запита тя.
Върбаланко облиза устни с език. Този Блян Запрян, за когото се разказваше в книгата, беше ходил на много странни места. Зачуди се дали и той не може да стигне до тях. Особено го беше впечатлила планината със скъпоценните камъни.
─ Къде се намира Луната? – отвърна с въпрос на Либреното питане.
Призрачката плесна с ръце и от съседния рафт полетя друга книга, пикира и кротко се разтвори в скута на момчето. То преглътна шумно и като омагьосано впи поглед в редовете.
Когато приключи четенето, още един ден преваляше над Първоград. „Нима съм чел цяла нощ?“ – уплаши се синът на стрина Питковица.
─ Цяла нощ и цял ден – потвърди Либра.
Той се намръщи. Беше изгубил ценно време. Бързогеп сигурно го издирваше под дърво и камък. Стана и посегна към бохчата с книги, но ръката му нерешително увисна във въздуха.
─ Не се страхувай, вземи ги – насърчи го призрачката. – Докато ти четеше, аз извадих ценните книги и ги замених с такива, които никой няма да чете и само за подпалки стават.
Върбаланко зяпна от изненада.
─ Защо се учудваш? – усмихна се Либра. – Знам за какво си дошъл.
─ Но нали в книгите имало мъдрост?
─ Не и в тези. Красиви корици с хвалебствените слова на описваците. Фалшиви думи от страхливи хора.
Върбаланко усети, че съвсем е изгубил дар слово, затова сграбчи набързо вързопа и побърза да излезе от библиотеката. Старателно закачи катинара, все едно никога не е бил отварян. Метна на гърба си хвалебствените дитирамби и се огледа. Районът беше все така пуст, само от Квадрата на Сбирколюб се носеха музика и глъч. „Трябва някой път да надникна и там. Щом в запустялата Библиотека открих такива чудеса, кой знае какво ще открия при заклинателя на описваците“ – реши момчето и се поздрави за това, че не беше споменал на Бързогеп къде смята да ходи. А че ще се върне в Библиотеката, той беше сигурен, както и че Либра пази още немъдри книги за подпалки.
Предпазливо, на прибежки, както беше дошъл, Върбаланко се отдалечи от квартала. Знаеше къде да намери Бързогеп и вече предвкусваше грошовете, които съвсем скоро щяха да натежат в джоба му. Единственият въпрос, който го терзаеше, беше как да се прибере след това у дома, без да изяде поредния тупаник от борбената си майка.