Още щом зърна пазугерските файтони, Върбаланко разбра, че работата отива на зле. Някой ги беше видял и по-лошо – беше ги издал. Сега ако го заловяха, повече свобода нямаше да помирише. Не се страхуваше от пазугерите – те щяха да го пуснат, малолетен беше. Гръмодрън беше разпоредил малолетните да не се закачат. Щеше да полежи няколко дена в ареста и да го освободят. Тъкмо от освобождаването се боеше Върбаланко, че тогава щеше да попадне в ръцете на мама Питковица и нямаше да му се размине само с копривената метла. Като осъзна за миг цялата сериозност на заплахата (като на лента мина тя пред очите му!), малкият крадец се промъкна до партньора си и го задърпа за дрехата:
─ Бате Бързогепе, да вземаме каквото сме взели и да бягаме!
─ Луд ли си? Такъв риск да поема, за да си тръгна с полупразна торба?
─ Ама ако останем, пазугерите ще ни заловят. Видях файтоните, сигурно вече идват насам.
─ Каквото и да си видял, не е за нас. Това място юнаци го пазят.
─ Пазят, те! Като пънове пияни се търкалят под навеса. Някой може да ги е видял и да ги е наклеветил.
За момент Бързогеп се стъписа. През цялото време бе отпъждал мисълта за предателство. Двамата с малкия се бяха промъкнали до склада в онази късна доба, когато само върколаци и караконджули кръстосваха пътищата, а юнаци и пазугери из цяла Балагея хъркаха до изпразнените си дамаджани.
─ Страх ли те е? Изчезвай тогава, ама да не ми плачеш после за пари – скара се Бързогеп на партньора си.
─ А ти да не казваш, че не съм те предупредил – отвърна му Върбаланко и за миг се изпари в силуетите на каруците.
Бързогеп презрително се изплю и продължи да изпразва братовия склад, докато четири силни ръце не го сграбчиха за раменете и натикаха главата му в пръстта.
Върбаланко пропусна сцената със залавянето, защото в същото време търчеше с всичка сила из притихналия Първоград. Отначало тичаше напосоки, но като се измори, се размисли. Не само в града, може би в цяла Балагея, имаше едно място, където никой никога не би го потърсил. И понеже беше дейно момче и обичаше мислите си в дела да превръща, той отново се затича – този път право към запустялата Библиотека.
Либра се появи до него веднага след хлопването на голямата входна врата.
─ Защо си запъхтян? – запита.
─ Бягах – обяви Върбаланко очевидното.
─ А защо?
Той смутолеви неубедителна история за среднощни състезания с другарчета и боеве с улични кучета. Либра го наблюдаваше внимателно, наклонила леко глава, сякаш ако едното й ухо беше по-нависоко от другото, щеше да чува по-добре.
─ Странно – каза накрая тя. – Мислех, че уличните кучета са изчезнали.
─ Уверявам те, че не са – изпъчи се Върбаланко, доволен, че най-после можеше да каже една истина.
Може и да му повярва, може и да не бе. За малкия крадец беше важно, че тя не го изпъди, дори напротив, насърчи го да остане. А какво по-добро убежище можеше да си пожелае той! Опъна се с благодарност на пода, подпъхна две книги с меки корици под главата си и заспа. За ядене дори не помисли, толкова беше уморен.
На другата сутрин, отпочинал и щастлив в избавлението си, Върбаланко започна да си възвръща усещанията. Пръв се завърна гладът.
─ Ще пообиколя навън да потърся нещо за хапване – обяви момчето на висок глас.
Либра мигом се появи:
─ Ако излезеш сега, край със скривалището ти. Слънцето отдавна изгря, хората вече са излезли по делата си. Ще те видят.
Малкият сбърчи вежди. Имаше правота в думите й. Хората обикновено не го забелязваха, затова и Бързогеп го взе за партньор, защото всички като невидим го отминаваха. Имаше обаче и други дни, в които минувачите сякаш само него гледаха – и те бяха точно онези дни, когато най-малко му искаше да го виждат. Ето и сега – искаше да се скрие, значи щяха да го забележат и току-виж някой го предал на пазугерите. Бързогеп несъмнено го е издал, за да се спазари за наказанието. Сигурно го търсеха, а майка му вече бе натопила снопчето шибучици.
Като размисли всичко туй, Върбаланко се отказа да излиза. За да го отвлече от плътските несгоди, Либра започна да му подава разни книги. Скоро той дотолкова потъна в световете им, че дори забрави да спи. Седеше и четеше, а страниците летяха пред очите му, само дето той не виждаше тях. Виждаше летящи колесници, древни царства, огърлици от планети, на които кипеше живот, могъщи герои, които вършеха чудеса и навъсени мъдреци, които тъчаха безкрайни платна от звездни нишки. Разказваха книгите как да се лекуват болестите, как да се строят къщи и как безплодни пустини да се превърнат в плодородни поля. Четеше Върбаланко и сякаш пътуваше из безкраен свят, лек като вятър и безгрижен като птичка. А когато душата му се засити от чудеса, стори му се, че мозъкът му е натежал, а самият той се е източил като древен исполин.
Щом затвори последната страница на последната книга, Либра се появи отпреде му и момчето разбра, че онази работа с ръста е била само в ума му. Мозъкът обаче продължаваше да му тежи.
─ Ох – въздъхна Върбаланко, – много изтощително било това четене. Гладен съм като намазанец на сватба, а съм тук едва от три-четири дни. Случвало се е в махалата по цяла седмица да не ям, ама такова куркане в червата никога не съм имал, все едно някой с ножка ме стърже отвътре.
Не знаеше той, че времето в Библиотеката можеше да тече магично – един ден четене вътре се равняваше на седмица отвън. Затова, когато преял с книжовна храна, заговори пак за стомашната, Либра не възрази. Откакто бе влязъл, в Първоград беше изминал месец. Кражбата беше забравена и никой не търсеше малкото момче, което шпионинът на Добрувков се кълнеше, че бил видял.
Бързогеп не беше го издал – не беше се наложило, защото скоро след залавянето му самият бог Пръвков се беше поинтересувал от крадеца.