В прекрасен ден съдбата си спретнала шега:
да събере най-странната двойка на света.
И ето че внезапно изпитали копнеж
един към друг две твари: глиган и таралеж.

Глиганът в свойта сила бил смел и напорист,
а таралежът скромен и малко аутист.
Единият бил свикнал да бъде господар,
а малкият бодливко не вярвал в своя чар.
„Ще слушаш само мене и всичко е наред“ –
такъв бил ежедневно глиганският съвет.
И таралежът плахо се свивал на кълбо,
и тихо си нашепвал, че туй е за добро.

Ала веднъж, набоден от Ежкови игли,
от болката глиганът се страшно разярил:
„Че ти за кой се мислиш, бе, смахнат игленик? –
ревял той и изправял копито за ритник. –
Иглите ти не искам, иди се острижи,
не ме забаламосвай със глупави лъжи.
Не ме интересува, че срамежлив си бил!
Ще бъдеш туй, що кажа, дори и крокодил!“
И таралежът кимнал, бодлите поприбрал,
и тъй приключил тихо най-първият скандал,
че бил харесал Ежко глигана грубиян
и бил готов на всичко, да бъде с него там.

Тъй всеки ден скандали и укори, и злост
търпял все таралежът, стоял на своя пост
и зурлата глиганска целувал с нежност той,
и радвал се безкрайно на късмета свой.
Иглите си остригал и гол, незащитен
на ласките глигански откликвал ден след ден.

Ала веднъж случайно пред входната врата
видял да се целува глиганът със свиня.
Помръкнал таралежът, в най-тъмните ъгли
се скрил, дорде отново пораснат му бодли.
И щом глиганът почнал да го заплашва пак,
че ще го изостави, защото е глупак,
настръхнал таралежът и новите игли
във зурлата неверна безмилостно забил.

От болката глиганът така се разревал,
че всички, що го чули, изпълнили се с жал.
Единствено свинята обърнала му гръб
и изгрухтяла: „Свършен е тоя скапан ръб!
Копанката му празна, в очите му сълзи,
дори не искам вече край мене да пълзи!“

Тъй сам-самин останал раненият глиган
и ставала душата му черна кат’ катран,
но ето че намерил изпаднала игла
от таралежа, който изчезнал без следа.
Отчаян от живота, сърцето си пробол
и чакал мрак да падне. Посипал се със сол,
та тъй, докато страда, да знае, че е жив
и с болка да посрещне смъртта си – сам и див.

Но вместо мрака вечен, внезапна светлина
сърцето озарила и грейнала една
муцунка пред очите му, малка и добра.
Прошепнал й глиганът: „Не искам да умра.“
Муцунката с усмивка му кимнала тогаз:
„Не ще умреш, дордето в сърцето ти съм аз.“

Глиганът се намръщил, но думите разбрал
и таралежа скоро в дома си пак прибрал.
Не се гневял напразно, не ритал, не ревял,
а малкия бодливко „Спасителю“ зовял.
Бодлите му поглаждал и гледал как растат,
и в по-различни краски изглеждал му светът.
Бодилът във сърцето останал да стои
и светлина от него до днешен ден струи.

Свинята, бегълката, разбрала, че е жив,
се върнала да иска с нея да е щастлив.
Глиганът я отблъснал и ядно изгрухтял,
разбрал, че тя го търси от чиста суета.
Останал с таралежа, научил нов урок:
че любовта е сила, дарявана от Бог.

Съдбата-шегобийка им пратила късмет,
за да останат заедно сега и занапред.
И взела си поука от своята шега:
че няма странна двойка, щом властва любовта.