Не съм ти враг и искам да се върнеш.
Сама не мога аз да го направя,
единствен ти ще можеш да обърнеш
листа с годината, която да забравя –
онези месеци, в които ме кореше,
че искам между нас да бъде лято;
онези месеци, в които ме болеше
от думите ти, режещи душата.

Разпъна ме, прободе ме, души ме,
гори ме с огън, в ледове ме дави,
окаля ме със думи, че ме има
и зад стени дебели ме постави;
заплашваше ме с мъст неназовима,
надсмиваше се, псуваше ме с’ злоба,
наричаше ме дърта и противна
и сипеше прокоба след прокоба.

Ала когато днес чертата теглиш,
щастлив ли си от туй, че ме прокуди?
Щастлив ли си от срещите си бегли
и нощи, пълни с мислите ти луди?
Гордееш ли се, че жена си ритал? –
със думи, да – от тях боли най-силно.
Гордееш ли се, искам да попитам,
с държането си зло и инфантилно?

И де е тази, заради която
все още жаден си да причиняваш болка?
На дявола продаде си душата,
ала получи ли желаното? И колко?
Достойнство, мъжка чест, любов, човечност –
предаде всичко, за да бъдеш с нея;
краката й целува цяла вечност…
А сърдиш се на мен, че ти се смея?!

Но аз не съм ти враг. Край теб останах,
дори когато беше ми най-тежко –
невидима, нечута, неразбрана –
такава бях, но чувствах дълг човешки
да бъда твоя муза и спасение,
да съм наблизо, щом листа обърнеш
и да премахна твойто озлобление.
Не съм ти враг. И чакам да се върнеш.