(откъс)
Тина пое дълбоко въздух и направи въртеливи движения с главата си. Умората ѝ тежеше, вратът ѝ бе схванат от осемчасовото седене, очите ѝ смъдяха. Чакането я дразнеше, а пред релаксиращите кабини както винаги се бе струпала тълпа. Толкова ли беше трудно да се доставят повече кабини?
При влизането светлинен лъч пресече очите ѝ – задължителната идентификация. Лъчът не причиняваше дискомфорт и беше абсолютно безвреден. Тина бе изчела всичко написано по темата в Мрежата.
Отпусна се в ергономичното кресло. Главата ѝ потъна в ароматна възглавничка, докато цялата кабина се превръщаше в ослепително бяло пространство. Последваха вибрациите на масажора. Жизнеността полека се завръщаше в умореното тяло на Тина. Сякаш самата ѝ душа се прочистваше от отровата на работния ден.
Белотата я унесе, изчисти проблемите от главата ѝ.
Усещането бе за пълно освобождаване. Светлина. Спокойствие. Утихнали мисли…
Отредените секунди изтекоха. Тина бодро скочи от стола, когато чу заветното „Събуди се за живот!“
Излезе от кабината и се вля в потока забързани хора.
И те като нея бяха приключили работния ден и се блъскаха, устремени към първа линия на спирката.
„Дали ще успея за следващата мотриса? – поколеба се момичето. – Винаги едно и също: безумно количество народ, който е принуден да се прекачва тук, защото кметството не допуска пръстеновия транспорт в града.“
Ежедневните задръствания по пътя за вкъщи ѝ действаха толкова стресиращо, колкото и многочасовите упражнения на пианото. Но нямаше избор – ако искаше да се представи добре на предстоящия концерт, трябваше да се упражнява ежедневно. Жалко, че годишният ѝ ден за доброволчески труд се падаше точно утре, броени дни преди концерта.
Усети, че някой я наблюдава. Извърна рязко глава. Вместо да се шокира, натрапникът продължи да я зяпа с телешки поглед. Изглеждаше добре сложен, дори атлетичен, само лицето му бе по детски кръгло и бяло. „Същинска месечина от народна песен“ – помисли с презрение Тина, без да съзнава, че беше я подразнила не формата на лицето, а невинното му изражение.
─ Често се качваш тук, нали? – запита непознатият с невъзпитано доволство.
─ Винаги, когато работата го налага – отвърна троснато Тина.
По повърхността на месечината се разля усмивка – същинско пълнолуние:
─ И аз съм така. Виждал съм те и друг път, даже май веднъж те съборих, докато тичах към мотрисата.
─ Не съм изненадана.
─ Аз съм Ян. Ян Бенеш от Зелените.
Тя сви рамене:
─ Не си падам по еколози, благодаря.
Отказът не го обезсърчи:
─ Не съм еколог – отвърна с усмивка, която можеше да бъде едновременно и на хитрец, и на тъпанар.
─ Значи си политик – налучка отново Тина. – Или пък веган? – добави въпросително, разбрала по погледа му, че и второто предположение е грешно.
Месечината отново се засмя:
─ Футболист съм в „Урбанпарк“. Първа лига.
Тина не реагира, макар вътрешно да кипеше.
Чу тържествено бучене и с периферното си зрение мярна пристигаща мотриса. В момента, в който мотрисата се закова на спирката, тълпата се люшна към отворените ѝ врати.
─ Върви след мен – смигна футболистът и заразбутва хората пред себе си.
Тина стисна устни и го последва. Трябваше да признае, че неговата настоятелност беше полезна. Лицето на този Ян може и да изглеждаше детско, но широките му рамене бяха чудесен щит за всеки, устремен към претъпкана мотриса.
─ Благодаря – кимна Тина, когато двамата се оказаха лице срещу лице в търбуха на машината.
─ Няма за какво. Изглеждаш деликатна, нямаше да успееш. С какво се занимаваш?
─ Пианистка съм.
Футболистът продължи да я изучава с поглед. Усмивката не слизаше от лицето му. „Този май наистина не знае кога да спре“ – ядоса се Тина.
Смръщи вежди и извърна глава.
─ Ще ми кажеш ли поне името си? – настоя той.
─ Защо? Да не би да дойдеш на следващия ми концерт?
─ Бих дошъл с удоволствие, стига да не е утре. Утре е денят ми за доброволен труд в Сервоком. Не мога да се отметна, знаеш как е със социалните задължения.
─ О, да! – Тина извъртя очи нагоре и стисна устни.
─ Доброволец съм, откакто играя за Зелените – обяви все така безгрижно Ян Бенеш. – А Сервоком е основен спонсор, всички зависим от него.
Тина кимна разсеяно. Опитваше се да преглътне факта, че денят за доброволен труд на футболиста съвпада с нейния. Подвоуми се, преди да му признае:
─ И моят ангажимент към Сервоком е утре.
Месечината, помрачняла за миг, грейна отново:
─ Наистина ли? Можем да отидем заедно.
