Върна се съседът от Слънчака
и в апартамента си затрака:
дупчи, блъска, реже и кове,
а на мен от шум ми се реве.

Музата панически избяга,
зърнала строителната сага.
Два-три реда ми остави само
и „Успех!“ прошепна ми през рамо.

А съседът за творци нехае,
ремонтира, както той си знае:
стени срути, нови изгради
стиропор отвън си нареди,
а отвътре – всичко на боклука –
нови мебели пò тичали му тука.

Преустройва смело, като бесен,
бърза да завърши до наесен,
та когато зимата похлопа,
пак да гурбетчийства из Европа.
 

Събуди ме от този сън, в който няма любов,
събуди ме с целувка, с дъха си горещ
разбуди онзи вечен, незнаен копнеж,
който смисъл придава на живота суров.

Нека бие сърцето във изгаряща страст,
всяка клетка да тръпне пеперудено в мен,
с неизменния, сладък, божествен рефрен
да жадува душата ми твоята власт.

Събуди ме от този сън без благослов,
прегърни ме, спаси ме от бездънния мрак,
на живота суетен от безцелния бяг.
Събуди ме! Бъди спомен, грях и любов.

Каква жена! За миг я зърнеш
и ток те удря в слабините…
На сватбата й попът селски
три пъти падаше в несвяст.
Мъжете подир тази сватба
си понамразиха жените
и до един се поболяха
от дяволски мерак и страст.

Жените първи я чумосаха
и от жена тя стана кучка.
За нея сториха магия
от вълча кост и жълт конец.
Подхвърлиха змия изкормена
в дома й, а след тази случка
набиха болния й мъж
и го нарекоха скопец.

Не се роди у тях дете
след сватбената им година
и селото им върза люлка,
изплетена от зла мълва,
че пей не струва, щом е ялова…
Мъжът й скоро се помина
и тя, сирак от край незнаен,
остана в къщата сама.

Тогава почнаха хвалбите
във кръчмата, след три мастики:
„Ах, тази блудница! Ах, тези
гърди с къпинови зърна…!”
Тъй нощ след нощ мъжете селски –
все донжуановци велики,
един след друг, и ред по ред,
преспаха с блудната жена.

Като кокиче сред бодили,
между възхита и омраза
живя жената с гнусна слава,
разнасяна на шир и длъж,
и днес внезапно се помина…
При следствието се оказа,
че тя е девствена, че даже
не е докосвана от мъж.

Виновна съм, какво да правя,
че бирата си не оставяш
и, наредил девет шишета,
те подстрекавам за десето.

Каква жена съм аз, не знам,
щом давам ти да пиеш сам,
а после тъжните ти думи
ме удрят като стоп-куршуми.

Виновна съм, че ми харесва,
когато ме разтапяш с песни,
с псувни цветисти ме разсмиваш
и с философия успиваш.

Каква жена съм, не разбирам,
щом прелест някаква намирам
във простотиите, де бълваш
и месинджъра ми запълваш.

Виновна ли съм? Не ми пука!
Каква жена съм? Не ми дреме!
Такваз романтика е тука,
че няма равна в наше време!

Искам да опазя сърцето си
от теб,
но всеки твой поглед
стопява леда, във който е скрито.

Искам да предпазя душата си
от влюбване,
но всяка твоя прегръдка
събаря преградите, които издигам.

Искам да избягам далече
от изкушението,
но близостта ти ме привлича
както свещта летяща пеперуда.

Искам да ти разкажа всичко
за себе си,
но се страхувам, че ще те изгубя,
защото хората
се боят от самодиви.

Вярвам в приказки. Вярвам все още.
Уж пораснах, а не помъдрях.
В любовта вярвам – вечна, без прошка –
и в мечтите си плувам без страх.

Още тичам след вятъра. Тичам
със развети за полет коси,
още имам сърце да обичам
и усмивка лика ми краси.

Още вярвам във приказки. Вярвам!
От живота сив как ме боли!
Че животът без приказка не е
истински. Не е, нали?

„Ende gut, alles gut“ – когато краят е добър, всичко е добро, твърдят сънародниците на фрау Меркел. Трябва да се съгласим с тях, защото точно в края на годината, за Коледа, излезе дългоочакваният брой на списание „Сборище на трубадури“. Освен последен за 2020-та, този брой може да се нарече и пилотен, тъй като редакторите възнамеряват следващите броеве на списанието да излизат по същия начин, при това всеки месец (доколкото е възможно при действащите ограничения).

В коледния трубадурски микс, наред с дългогодишно утвърдени имена в жанра, намери място и разказът на Сесил „Бягство към дома“. Той дори получи вече първите си читателски поощрения:

Закъсняхте! Времето на тази промоционална оферта изтече.

Книгите:

Каменни трохи
Звездата на скитниците
Балагейски хроники
Мръщолевения
Есенно сърце

Още щом зърна пазугерските файтони, Върбаланко разбра, че работата отива на зле. Някой ги беше видял и по-лошо – беше ги издал. Сега ако го заловяха, повече свобода нямаше да помирише. Не се страхуваше от пазугерите – те щяха да го пуснат, малолетен беше. Гръмодрън беше разпоредил малолетните да не се закачат. Щеше да полежи няколко дена в ареста и да го освободят. Тъкмо от освобождаването се боеше Върбаланко, че тогава щеше да попадне в ръцете на мама Питковица и нямаше да му се размине само с копривената метла. Като осъзна за миг цялата сериозност на заплахата (като на лента мина тя пред очите му!), малкият крадец се промъкна до партньора си и го задърпа за дрехата:
─ Бате Бързогепе, да вземаме каквото сме взели и да бягаме!
─ Луд ли си? Такъв риск да поема, за да си тръгна с полупразна торба?
─ Ама ако останем, пазугерите ще ни заловят. Видях файтоните, сигурно вече идват насам.
─ Каквото и да си видял, не е за нас. Това място юнаци го пазят.
─ Пазят, те! Като пънове пияни се търкалят под навеса. Някой може да ги е видял и да ги е наклеветил.
За момент Бързогеп се стъписа. През цялото време бе отпъждал мисълта за предателство. Двамата с малкия се бяха промъкнали до склада в онази късна доба, когато само върколаци и караконджули кръстосваха пътищата, а юнаци и пазугери из цяла Балагея хъркаха до изпразнените си дамаджани.
─ Страх ли те е? Изчезвай тогава, ама да не ми плачеш после за пари – скара се Бързогеп на партньора си.
─ А ти да не казваш, че не съм те предупредил – отвърна му Върбаланко и за миг се изпари в силуетите на каруците.
Бързогеп презрително се изплю и продължи да изпразва братовия склад, докато четири силни ръце не го сграбчиха за раменете и натикаха главата му в пръстта.
Върбаланко пропусна сцената със залавянето, защото в същото време търчеше с всичка сила из притихналия Първоград. Отначало тичаше напосоки, но като се измори, се размисли. Не само в града, може би в цяла Балагея, имаше едно място, където никой никога не би го потърсил. И понеже беше дейно момче и обичаше мислите си в дела да превръща, той отново се затича – този път право към запустялата Библиотека.
Либра се появи до него веднага след хлопването на голямата входна врата.
─ Защо си запъхтян? – запита.
─ Бягах – обяви Върбаланко очевидното.
─ А защо?
Той смутолеви неубедителна история за среднощни състезания с другарчета и боеве с улични кучета. Либра го наблюдаваше внимателно, наклонила леко глава, сякаш ако едното й ухо беше по-нависоко от другото, щеше да чува по-добре.
─ Странно – каза накрая тя. – Мислех, че уличните кучета са изчезнали.
─ Уверявам те, че не са – изпъчи се Върбаланко, доволен, че най-после можеше да каже една истина.
Може и да му повярва, може и да не бе. За малкия крадец беше важно, че тя не го изпъди, дори напротив, насърчи го да остане. А какво по-добро убежище можеше да си пожелае той! Опъна се с благодарност на пода, подпъхна две книги с меки корици под главата си и заспа. За ядене дори не помисли, толкова беше уморен.
На другата сутрин, отпочинал и щастлив в избавлението си, Върбаланко започна да си възвръща усещанията. Пръв се завърна гладът.
─ Ще пообиколя навън да потърся нещо за хапване – обяви момчето на висок глас.
Либра мигом се появи:
─ Ако излезеш сега, край със скривалището ти. Слънцето отдавна изгря, хората вече са излезли по делата си. Ще те видят.
Малкият сбърчи вежди. Имаше правота в думите й. Хората обикновено не го забелязваха, затова и Бързогеп го взе за партньор, защото всички като невидим го отминаваха. Имаше обаче и други дни, в които минувачите сякаш само него гледаха – и те бяха точно онези дни, когато най-малко му искаше да го виждат. Ето и сега – искаше да се скрие, значи щяха да го забележат и току-виж някой го предал на пазугерите. Бързогеп несъмнено го е издал, за да се спазари за наказанието. Сигурно го търсеха, а майка му вече бе натопила снопчето шибучици.
Като размисли всичко туй, Върбаланко се отказа да излиза. За да го отвлече от плътските несгоди, Либра започна да му подава разни книги. Скоро той дотолкова потъна в световете им, че дори забрави да спи. Седеше и четеше, а страниците летяха пред очите му, само дето той не виждаше тях. Виждаше летящи колесници, древни царства, огърлици от планети, на които кипеше живот, могъщи герои, които вършеха чудеса и навъсени мъдреци, които тъчаха безкрайни платна от звездни нишки. Разказваха книгите как да се лекуват болестите, как да се строят къщи и как безплодни пустини да се превърнат в плодородни поля. Четеше Върбаланко и сякаш пътуваше из безкраен свят, лек като вятър и безгрижен като птичка. А когато душата му се засити от чудеса, стори му се, че мозъкът му е натежал, а самият той се е източил като древен исполин.
Щом затвори последната страница на последната книга, Либра се появи отпреде му и момчето разбра, че онази работа с ръста е била само в ума му. Мозъкът обаче продължаваше да му тежи.
─ Ох – въздъхна Върбаланко, – много изтощително било това четене. Гладен съм като намазанец на сватба, а съм тук едва от три-четири дни. Случвало се е в махалата по цяла седмица да не ям, ама такова куркане в червата никога не съм имал, все едно някой с ножка ме стърже отвътре.
Не знаеше той, че времето в Библиотеката можеше да тече магично – един ден четене вътре се равняваше на седмица отвън. Затова, когато преял с книжовна храна, заговори пак за стомашната, Либра не възрази. Откакто бе влязъл, в Първоград беше изминал месец. Кражбата беше забравена и никой не търсеше малкото момче, което шпионинът на Добрувков се кълнеше, че бил видял.
Бързогеп не беше го издал – не беше се наложило, защото скоро след залавянето му самият бог Пръвков се беше поинтересувал от крадеца.