Каква жена! За миг я зърнеш
и ток те удря в слабините…
На сватбата й попът селски
три пъти падаше в несвяст.
Мъжете подир тази сватба
си понамразиха жените
и до един се поболяха
от дяволски мерак и страст.

Жените първи я чумосаха
и от жена тя стана кучка.
За нея сториха магия
от вълча кост и жълт конец.
Подхвърлиха змия изкормена
в дома й, а след тази случка
набиха болния й мъж
и го нарекоха скопец.

Не се роди у тях дете
след сватбената им година
и селото им върза люлка,
изплетена от зла мълва,
че пей не струва, щом е ялова…
Мъжът й скоро се помина
и тя, сирак от край незнаен,
остана в къщата сама.

Тогава почнаха хвалбите
във кръчмата, след три мастики:
„Ах, тази блудница! Ах, тези
гърди с къпинови зърна…!”
Тъй нощ след нощ мъжете селски –
все донжуановци велики,
един след друг, и ред по ред,
преспаха с блудната жена.

Като кокиче сред бодили,
между възхита и омраза
живя жената с гнусна слава,
разнасяна на шир и длъж,
и днес внезапно се помина…
При следствието се оказа,
че тя е девствена, че даже
не е докосвана от мъж.

Виновна съм, какво да правя,
че бирата си не оставяш
и, наредил девет шишета,
те подстрекавам за десето.

Каква жена съм аз, не знам,
щом давам ти да пиеш сам,
а после тъжните ти думи
ме удрят като стоп-куршуми.

Виновна съм, че ми харесва,
когато ме разтапяш с песни,
с псувни цветисти ме разсмиваш
и с философия успиваш.

Каква жена съм, не разбирам,
щом прелест някаква намирам
във простотиите, де бълваш
и месинджъра ми запълваш.

Виновна ли съм? Не ми пука!
Каква жена съм? Не ми дреме!
Такваз романтика е тука,
че няма равна в наше време!

Искам да опазя сърцето си
от теб,
но всеки твой поглед
стопява леда, във който е скрито.

Искам да предпазя душата си
от влюбване,
но всяка твоя прегръдка
събаря преградите, които издигам.

Искам да избягам далече
от изкушението,
но близостта ти ме привлича
както свещта летяща пеперуда.

Искам да ти разкажа всичко
за себе си,
но се страхувам, че ще те изгубя,
защото хората
се боят от самодиви.

Вярвам в приказки. Вярвам все още.
Уж пораснах, а не помъдрях.
В любовта вярвам – вечна, без прошка –
и в мечтите си плувам без страх.

Още тичам след вятъра. Тичам
със развети за полет коси,
още имам сърце да обичам
и усмивка лика ми краси.

Още вярвам във приказки. Вярвам!
От живота сив как ме боли!
Че животът без приказка не е
истински. Не е, нали?

„Ende gut, alles gut“ – когато краят е добър, всичко е добро, твърдят сънародниците на фрау Меркел. Трябва да се съгласим с тях, защото точно в края на годината, за Коледа, излезе дългоочакваният брой на списание „Сборище на трубадури“. Освен последен за 2020-та, този брой може да се нарече и пилотен, тъй като редакторите възнамеряват следващите броеве на списанието да излизат по същия начин, при това всеки месец (доколкото е възможно при действащите ограничения).

В коледния трубадурски микс, наред с дългогодишно утвърдени имена в жанра, намери място и разказът на Сесил „Бягство към дома“. Той дори получи вече първите си читателски поощрения:

Закъсняхте! Времето на тази промоционална оферта изтече.

Книгите:

Каменни трохи
Звездата на скитниците
Балагейски хроники
Мръщолевения
Есенно сърце

Още щом зърна пазугерските файтони, Върбаланко разбра, че работата отива на зле. Някой ги беше видял и по-лошо – беше ги издал. Сега ако го заловяха, повече свобода нямаше да помирише. Не се страхуваше от пазугерите – те щяха да го пуснат, малолетен беше. Гръмодрън беше разпоредил малолетните да не се закачат. Щеше да полежи няколко дена в ареста и да го освободят. Тъкмо от освобождаването се боеше Върбаланко, че тогава щеше да попадне в ръцете на мама Питковица и нямаше да му се размине само с копривената метла. Като осъзна за миг цялата сериозност на заплахата (като на лента мина тя пред очите му!), малкият крадец се промъкна до партньора си и го задърпа за дрехата:
─ Бате Бързогепе, да вземаме каквото сме взели и да бягаме!
─ Луд ли си? Такъв риск да поема, за да си тръгна с полупразна торба?
─ Ама ако останем, пазугерите ще ни заловят. Видях файтоните, сигурно вече идват насам.
─ Каквото и да си видял, не е за нас. Това място юнаци го пазят.
─ Пазят, те! Като пънове пияни се търкалят под навеса. Някой може да ги е видял и да ги е наклеветил.
За момент Бързогеп се стъписа. През цялото време бе отпъждал мисълта за предателство. Двамата с малкия се бяха промъкнали до склада в онази късна доба, когато само върколаци и караконджули кръстосваха пътищата, а юнаци и пазугери из цяла Балагея хъркаха до изпразнените си дамаджани.
─ Страх ли те е? Изчезвай тогава, ама да не ми плачеш после за пари – скара се Бързогеп на партньора си.
─ А ти да не казваш, че не съм те предупредил – отвърна му Върбаланко и за миг се изпари в силуетите на каруците.
Бързогеп презрително се изплю и продължи да изпразва братовия склад, докато четири силни ръце не го сграбчиха за раменете и натикаха главата му в пръстта.
Върбаланко пропусна сцената със залавянето, защото в същото време търчеше с всичка сила из притихналия Първоград. Отначало тичаше напосоки, но като се измори, се размисли. Не само в града, може би в цяла Балагея, имаше едно място, където никой никога не би го потърсил. И понеже беше дейно момче и обичаше мислите си в дела да превръща, той отново се затича – този път право към запустялата Библиотека.
Либра се появи до него веднага след хлопването на голямата входна врата.
─ Защо си запъхтян? – запита.
─ Бягах – обяви Върбаланко очевидното.
─ А защо?
Той смутолеви неубедителна история за среднощни състезания с другарчета и боеве с улични кучета. Либра го наблюдаваше внимателно, наклонила леко глава, сякаш ако едното й ухо беше по-нависоко от другото, щеше да чува по-добре.
─ Странно – каза накрая тя. – Мислех, че уличните кучета са изчезнали.
─ Уверявам те, че не са – изпъчи се Върбаланко, доволен, че най-после можеше да каже една истина.
Може и да му повярва, може и да не бе. За малкия крадец беше важно, че тя не го изпъди, дори напротив, насърчи го да остане. А какво по-добро убежище можеше да си пожелае той! Опъна се с благодарност на пода, подпъхна две книги с меки корици под главата си и заспа. За ядене дори не помисли, толкова беше уморен.
На другата сутрин, отпочинал и щастлив в избавлението си, Върбаланко започна да си възвръща усещанията. Пръв се завърна гладът.
─ Ще пообиколя навън да потърся нещо за хапване – обяви момчето на висок глас.
Либра мигом се появи:
─ Ако излезеш сега, край със скривалището ти. Слънцето отдавна изгря, хората вече са излезли по делата си. Ще те видят.
Малкият сбърчи вежди. Имаше правота в думите й. Хората обикновено не го забелязваха, затова и Бързогеп го взе за партньор, защото всички като невидим го отминаваха. Имаше обаче и други дни, в които минувачите сякаш само него гледаха – и те бяха точно онези дни, когато най-малко му искаше да го виждат. Ето и сега – искаше да се скрие, значи щяха да го забележат и току-виж някой го предал на пазугерите. Бързогеп несъмнено го е издал, за да се спазари за наказанието. Сигурно го търсеха, а майка му вече бе натопила снопчето шибучици.
Като размисли всичко туй, Върбаланко се отказа да излиза. За да го отвлече от плътските несгоди, Либра започна да му подава разни книги. Скоро той дотолкова потъна в световете им, че дори забрави да спи. Седеше и четеше, а страниците летяха пред очите му, само дето той не виждаше тях. Виждаше летящи колесници, древни царства, огърлици от планети, на които кипеше живот, могъщи герои, които вършеха чудеса и навъсени мъдреци, които тъчаха безкрайни платна от звездни нишки. Разказваха книгите как да се лекуват болестите, как да се строят къщи и как безплодни пустини да се превърнат в плодородни поля. Четеше Върбаланко и сякаш пътуваше из безкраен свят, лек като вятър и безгрижен като птичка. А когато душата му се засити от чудеса, стори му се, че мозъкът му е натежал, а самият той се е източил като древен исполин.
Щом затвори последната страница на последната книга, Либра се появи отпреде му и момчето разбра, че онази работа с ръста е била само в ума му. Мозъкът обаче продължаваше да му тежи.
─ Ох – въздъхна Върбаланко, – много изтощително било това четене. Гладен съм като намазанец на сватба, а съм тук едва от три-четири дни. Случвало се е в махалата по цяла седмица да не ям, ама такова куркане в червата никога не съм имал, все едно някой с ножка ме стърже отвътре.
Не знаеше той, че времето в Библиотеката можеше да тече магично – един ден четене вътре се равняваше на седмица отвън. Затова, когато преял с книжовна храна, заговори пак за стомашната, Либра не възрази. Откакто бе влязъл, в Първоград беше изминал месец. Кражбата беше забравена и никой не търсеше малкото момче, което шпионинът на Добрувков се кълнеше, че бил видял.
Бързогеп не беше го издал – не беше се наложило, защото скоро след залавянето му самият бог Пръвков се беше поинтересувал от крадеца.

Послужан Добрувков беше заклинател на огъня. Харесваше той тази роля още преди да я получи, а когато се сдоби с нея, съвсем я обикна. Харесваше му бърбораците да го наобикалят с въпроси за Тилилейските гори, описваците да го рисуват като великан със стиснати в ръцете пламъци, а гърбораците да търсят от него прогноза за зимата. Харесваха му и замъците, които бе успял да построи за себе си и рода си из цялата земя балагейска, за да живеят всичките му ближни в охолство.
Обичаше той от малък да се чувства нависоко, по-високо от другите да стои, макар че на ръст на пале мязаше. В детството му висините балагейски изглеждаха недостижими, понеже не притежаваше никакви дарби: ни за умник ставаше, ни за описвак, даже за занаят го не биваше, а и безверни бяха тогава времената, нямаше бог, комуто да се помоли.
Но Послужан се молеше – къде на себе си, къде на Вселената – и се случи чудо: един ден планетата се сдоби с бог. Започна възмъжалото момче да отправя молитвите си към този нов бог и той го чу – не само го чу, но го и покани в Първоград. Хареса Гръмодрън сговорливия младеж, па го прати да служи при намазанците. А когато хвалбите за него започнаха да валят, не се замисли много-много – тъкмо тогава заклинатели за първия Съвет се събираха – и го направи заклинател.
Така Послужан постигна мечтата си да гледа на света отвисоко, защото нямаше по-високо място от Съвета на заклинателите. Само че и той като повечето заклинатели криеше една тайна: слабички му бяха магичните сили, само няколко фокуса можеше да извапца. Затова и вечно в страх живееше, да не го разкрият и пратят обратно в Колибарника, отдето Гръмодрън го беше извадил. За да не се случи това и никой да не си го помисли, Послужан прикриваше страха си с добро служене и добросъгласие. Винаги бе готов да услужи на по-старите заклинатели, дори ползите си да отстъпи. Не възрази, когато заклинател Драпчев обяви, че лично ще събира подпалките с някакъв свой приятел, а юнаците на Брански лично ще ги охраняват – не възрази, въпреки че в Съвета старшинството нему се падаше. Примири се той, ала изпрати свои съгледвачи (имаше си неколцина доверени гърбораци) да следят кой, какво и колко събира. Нали накрая нему се падаше да разпределя събраното, а и той като заклинател Поплювков само една част смяташе да раздаде на населението. Другата вече беше обещал на семейството и близките си.
Няколко дни съгледвачите нищо интересно не донасяха. Послужан дори се замисли дали да продължава да им плаща, но точно тогава Дърдолей Плюнчев, трети братовчед на втората леля на баща му, дойде с неочаквана информация:
─ Прав беше, земляк! – завика той от входната врата, а заклинателят на огъня цял се сгърчи от негодувание: как си позволяваше този гърборак да се обръща така простовато към него! Сякаш бе забравил с кого разговаря!
Отвори уста Послужан да смъмри съгледвача, но Дърдолей го изпревари:
─ Доставчика, дето Драпчев е наел, обира хазната! Тебе обира!
─ За онзи Скатавков ли говориш? Сигурен ли си?
Замисли се заклинател Добрувков, за миг се замисли: да се радва ли или не, дето прогнозите му са се сбъднали.
─ И още как! – продължаваше афектирано роднината. – Преди малко зърнах брата, безделника, да се мотае между фургоните, в които складират читанките.
─ Е, и?
─ С един чувал беше. Огромен! Обикаляше, от всеки фургон книги вземаше и ги пъхаше в чувала, а някакъв хлапак му помагаше.
─ Ами юнаците на Брански? Те нищо ли не направиха?
Дърдолей се почеса, дето не го сърбеше, опита да си припомни какво беше видял. Едва сега осъзна, че и сам много лесно се беше вмъкнал в склада – никой не беше го спрял.
─ Епа те, юнаците… май ги нямаше… – отвърна колебливо.
„Значи така – разсъди наум Добрувков, – единият брат събира, другият изважда. И онова, което извадят, после сами ще продават.“
─ Моето вадят те! – не се сдържа и кресна на глас. – Ама не са познали! Не се е родил гърборак, дето да преметне заклинател Добрувков.
И като изрече тези думи, Послужан проводи вест на всесилния Шестушев: помоли го за неколцина пазугери. Наясно беше, че тази помощ дял ще му струва, но по-добре дял да загуби, отколкото всичко.
Час по-късно крадецът беше заловен. И колкото и да се кълнеше съгледвачът Дърдолей, че имало още един разбойник, пазугерите не успяха да открият други следи, а всичко откраднато беше намерено у заловения.

След като Съветът на заклинателите определи Грошодир Скатавков за Прибожен доставчик на подпалки, заклинател Брански лично отдели шепа от своите юнаци, които да придружават доставчика и да му помагат в издирвачеството. Развоят на събитията подразни заклинател Шестушев. Пазугерите му не можеха вече да надзирават събраните подпалки. За щастие Гръмодрън, който оставаше в неведение за заклинателските дрязги, разпореди Шестушевите хора да помагат на заклинател Поплювков. Това успокои донякъде първозаклинателя – пазугерите му щяха да наглеждат поне събирането на маргаритени дръжки за патерици.
Получиха божите пратеници заръките на Негово Първичество, па пръснаха се по земите балагейски да ги изпълняват.
Грошодир продължаваше да обикаля къщите на Първоград, съпровождан вече не от един пазугер, а от двама-трима юнаци. Дните му завършваха с доволно пълни каруци. Оказа се, че имало много книжа и пера в града, особено в квартала на умниците, в Акадремията, а и сред някои от главаните. „Добра работа! – потупваше Гръмодрън издирвачите по широките гърбове. – И тази зима няма да оставим хората да мръзнат. Чуваш ли, Добрувков? Твоята работа вършат момчетата“ – обръщаше се след това към заклинателя на огъня, който плашливо снишаваше глава в раменете.
В същото време заклинател Поплювков по цели дни се мотаеше из нивите, където гърбораците сечаха узрелите маргарити, високи колкото човешки бой. Събираха семената за брашно и посев, листата отделяха за дрешниците, а дръжките трупаха в дълги каруци. Пълните каруци, охранявани от пазугери, заминаваха право в работилниците, в които други сръчни гърбораци ги режеха, вкаменяваха и превръщаха в патерици. Готовите патерици се трупаха в замъка на заклинател Поплювков, където доверени намазанци разпределяха натрупаното, защото самият заклинател не можеше на две магарета бодил да раздели.
─ Гръмодрън иска до зимата за всички старци патерици да има – обясняваше Поплювков.
─ Ще има – отговаряха в хор намазанците. – Каквото е рекъл Негово Първичество, то и ще бъде, неговата дума надве не се дели.
─ Каквото рекъл, рекъл – съгласяваше се кисело Поплювков. – Вие патерици за всички старци пригответе, ама само на онези давайте, които лично дойдат тук да си поискат.
„Ама как така? – чудеха се гърбораците, дето работеха наоколо. – Как ще ти дойде на крака старец, дето патерица му трябва, за да пристъпва? Пък ако някой сам дойде, значи без чужда опора ходи, на такъв защо му е патерица?“
Добри бяха тези въпроси и смислени, само че хората, дето ги мислеха, на глас не смееха да ги изрекат, а другите, от които зависеше раздаването, мъчни въпроси в главите си нямаха. Намазанци бяха те, знаеха само на големеца как да се харесат, как по-богато да хапнат и на по-меко да спят.
─ Знаем си работата, Празнозвъне – отвръщаха те ведро. – Ако всичко раздадем, от какво после ще живеем?
И Празнозвън Поплювков кимаше и им се радваше, защото той може и да беше заклинател на бедността, но да се докосва до нея не искаше. Ако раздаваше всичко, което до него стигаше, ни двореца щеше да си запази, ни мястото в Съвета, ни гласовете намазански. Затова негласна уговорка беше направил: което не раздадяха, после щяха да продадат – чупеха се проклетите патерици, па и все повече гърбораци имаха нужда от тях, без да са стигнали старческа възраст.
„Все на мен трудните задачи се падат – размишляваше Празнозвън вечер в леглото си. – Хем гърбораците да са доволни, хем от хазната нищо да не липсва.“
И най-големият магьосник на косъм би се справил, а той, Поплювков, хич не беше голям. Тъй страдаше той нощ след нощ и се въртеше в пухените завивки, без да подозира, че същата мъка у всички балагейци върлува, че всеки смята своите задачи за най-тежки и жребият си за най-лош. Не подозираше той, че тъкмо тази неугасваща мъка беше отблъснала от планетата мнозина богове, а други напразно се бяха трудили да я премахнат – не изчезваше тя, досущ магнолиана, впита в сочно стъбло от Стовековната гора.
Поради тази всеобща балагейска особеност, докато в замъка заклинателят проклиняше съдбата си, Бързогеп, скрит в семейната маргаритена нива, също проклиняше своята.
Не бяха пораснали още маргаритите Скатавкови, та да бъдат обрани, затова Грошодир не беше изпратил берачи и брат му спокойно се изтягаше под дъхавите цветове. До него, легнал по корем и наблюдаващ закъснелите каруци, кълнеше своята участ и Върбаланко:
─ Трябваше с дръжките да се заемем, бате Бързогепе. По-бързо се събират, а липсата по-трудно се вижда. От едната нива стотина, от другата двеста – кой ще ти гледа! А читанките хем тежат, хем всяка липса на беля мирише.
─ Ей, кога крадец стана, кога мъдрец се извъди – перна го през тила Бързогеп. – Да не мислиш, че само ти си се сетил? Като минавах насам, поне в пет ниви резачи на дръжки видях. Лесната плячка всеки я иска, ама цената – ниска! А за читанките добри пари дават. Ти от онез, дето на бохча ги донесе, нямаш ли още?
Последните думи прозвучаха с едва прикрито лукавство. В отговор Върбаланко измуча неопределено.
─ Ако са останали нейде, кажи къде са, че да ги занесем вкупом.
Малкият не се поддаде на хитруването:
─ А, свършиха те – отговори възможно най-небрежно. – От една умница ги прилапах. Цялата й лавица опразних. Може някоя и друга книга да съм изпуснал, ама не се връщам там.
─ Тъй, тъй – кимна Бързогеп, сякаш не беше се надявал на друг отговор.
Изправи се на лакът и впи очи в партньора си:
─ Абе, знам аз къде цяла каруца има, ама сам няма да се справя. Ако дойдеш да ми помогнеш, сребърни монети после в джоба си ще въртиш.
Върбаланко присви очи и потъна в размисъл.
─ Какво, шубе ли те хвана?
Синът на стрина Питковица също се подпря на лакът, с лице, обърнато към присмехулника:
─ За сребърна пара поне половин каруца трябва да напълним – отбеляза.
─ И ще напълним! – увери го Бързогеп. – Онуй, дето го каза за дръжките и нивите, с читанки ще го направим: от една каруца двайсетина, от друга стотина…
─ Че откъде толкоз каруци бе, бате Бързогепе, па и пълни при това!
─ Ти за техния брой не се безпокой – смигна му безделник Скатавков. – Помогни и после парите братски ще делим.
Убедителен беше този Бързогеп, макар че само половината истина казваше. Не спомена, че каруците ще са пълни със събраното от брат му Грошодир, нито че ще ги пазят отбрани юнаци.