„Скъпи, искам да отслабна,
хайде да се дърлим пак!
Ти кажи ми, че съм гадна,
аз на теб – че си глупак.“

Стресът сваля килограми,
фитнес е скандалът наш.
В обвинения и драми
кънти целият етаж:

„Йезуитка ти ревнива,
да, ще ти изневеря!“
„Аз пък, докато съм жива,
няма да те изпера!“

„’Бал съм ти прането смешно,
я се виж, ма, дъртофел!
Да оставам с теб е грешно,
с тебе пода бих измел!“

„Ти ли, хубавец неземен?
Ей метлата там, мети!“
„Ааа, не мога да я взема!
МПС е тя, лети.“

„Ми ще литна, ще избягам!“
„Ха дано, но надали!“
„Писна ми да се излагам!“
„Е, тогаз не го прави.“

Сипят се обиди тежки,
като камъни валят,
уж скандал е по човешки,
а пък думите болят.

„Скъпи, май попрекалихме.“
„Добре, спираме за днес.“
„Утре пак, нали решихме?
Чрез скандали към финес!“

Харесвам ли ви? Не? Не е и нужно.
Отдавна мина времето, когато
аз плащах дан на мнението чуждо
и мъмрещия глас на обществото.

Различна съм, признавам. Не обичам
да следвам безразумно всеки крясък
на мода или сила политична,
изпълнена със тенекиен блясък.

Различността е сила, дето плаши.
Не се харесва, всява тъмен страх.
Не влиза в сметки опростени на търгаши,
не се прехласва ни по звезден прах.

Различен ли си, плащаш си цената –
осъждат те, обсъждат те безкрай
с „осанна“ и „анатема“ в устата.
Харесва ли ми? Не ми пука май.

С неизплакани сълзи душата ми плаче.
Несподеляна обич като тъжно сираче
без посока се лута в мрака черен и зъл.
Онзи, който очаква, тъй и не е дошъл.

Неизречени думи – стъпки в ланшния прах.
Неначенати мисли, пълни с болка и страх.
Колко дълго пропадах в ненаситна тъма?
Колко пъти в сърцето ми заби се кама?

Недочакана милост като утринен лъч
се разсейва в мъглата на хорската жлъч.
Непоискана вярност – лист, окапал в калта –
непотребна останка. Като любовта.

Не ти принадлежа, не съм трофей.
Принадлежа на себе си единствено,
на избора си да вървя в посоката,
в която виждам светлина и искреност,

където ме очакват и посрещат,
където чувствам колко ме ценят,
където липсата ми се усеща
и безусловно приемат моя свят,

където съм любима и обичана,
където е душата ми спокойна
и сънищата пълни със звезди.

И ако някога изглежда, че съм с тебе,
недей се заблуждава, че съм там –
не съм трофей, жена съм. И го знам.

Когато съм тъжна, викам облак дъждовен –
вместо мене да плаче със моите сълзи.
А щом избледнее, разпалвам огньове
и изгарям в тях спомена, който боли.

Когато съм тъжна, зова буен вятър –
вместо в мойта душа, да вилнее отвън,
с леден дъх да целува мокри лицата
и да сбъдва кошмари в отдавнашен сън.

Когато съм тъжна, пращам гръм да удари
онзи, който тъгата е в сърцето ми влял –
вместо аз да гърмя с револверите стари,
нека сам да пожъне туй, що е посял.

Върна се съседът от Слънчака
и в апартамента си затрака:
дупчи, блъска, реже и кове,
а на мен от шум ми се реве.

Музата панически избяга,
зърнала строителната сага.
Два-три реда ми остави само
и „Успех!“ прошепна ми през рамо.

А съседът за творци нехае,
ремонтира, както той си знае:
стени срути, нови изгради
стиропор отвън си нареди,
а отвътре – всичко на боклука –
нови мебели пò тичали му тука.

Преустройва смело, като бесен,
бърза да завърши до наесен,
та когато зимата похлопа,
пак да гурбетчийства из Европа.
 

Събуди ме от този сън, в който няма любов,
събуди ме с целувка, с дъха си горещ
разбуди онзи вечен, незнаен копнеж,
който смисъл придава на живота суров.

Нека бие сърцето във изгаряща страст,
всяка клетка да тръпне пеперудено в мен,
с неизменния, сладък, божествен рефрен
да жадува душата ми твоята власт.

Събуди ме от този сън без благослов,
прегърни ме, спаси ме от бездънния мрак,
на живота суетен от безцелния бяг.
Събуди ме! Бъди спомен, грях и любов.

Каква жена! За миг я зърнеш
и ток те удря в слабините…
На сватбата й попът селски
три пъти падаше в несвяст.
Мъжете подир тази сватба
си понамразиха жените
и до един се поболяха
от дяволски мерак и страст.

Жените първи я чумосаха
и от жена тя стана кучка.
За нея сториха магия
от вълча кост и жълт конец.
Подхвърлиха змия изкормена
в дома й, а след тази случка
набиха болния й мъж
и го нарекоха скопец.

Не се роди у тях дете
след сватбената им година
и селото им върза люлка,
изплетена от зла мълва,
че пей не струва, щом е ялова…
Мъжът й скоро се помина
и тя, сирак от край незнаен,
остана в къщата сама.

Тогава почнаха хвалбите
във кръчмата, след три мастики:
„Ах, тази блудница! Ах, тези
гърди с къпинови зърна…!”
Тъй нощ след нощ мъжете селски –
все донжуановци велики,
един след друг, и ред по ред,
преспаха с блудната жена.

Като кокиче сред бодили,
между възхита и омраза
живя жената с гнусна слава,
разнасяна на шир и длъж,
и днес внезапно се помина…
При следствието се оказа,
че тя е девствена, че даже
не е докосвана от мъж.

Виновна съм, какво да правя,
че бирата си не оставяш
и, наредил девет шишета,
те подстрекавам за десето.

Каква жена съм аз, не знам,
щом давам ти да пиеш сам,
а после тъжните ти думи
ме удрят като стоп-куршуми.

Виновна съм, че ми харесва,
когато ме разтапяш с песни,
с псувни цветисти ме разсмиваш
и с философия успиваш.

Каква жена съм, не разбирам,
щом прелест някаква намирам
във простотиите, де бълваш
и месинджъра ми запълваш.

Виновна ли съм? Не ми пука!
Каква жена съм? Не ми дреме!
Такваз романтика е тука,
че няма равна в наше време!

Случайна среща бе. Преди години.
Представихме се – поздрави с глава,
изреждане на титли, малко име
и прозаични, делнични слова.

Неведоми, битиетата ни книжни
събраха ни по повод величав.
Усмихвах се, ти кимаше безгрижно,
разсеяно ми драсна автограф.

А после пак се срещнахме. Случайно.
И бъбрихме за празните неща,
но в думите ни криеха се тайни,
сякаш нашепнати от палави деца.

Погали ме със поглед и в прегръдка
притисна ме на тръгване за миг.
В ръцете ти безпомощна изтръпнах,
превърнала се в свой суров съдник.

Случайно ли със устни те докоснах?
Случайно ли потърси моите ти?
И сякаш вечност бе мълниеносна –
случайност облада ни и смути.

Опитахме зад разум да се скрием,
с цинизъм да превърнем чувства в грях,
случайността в забрава да обвием
и силата й да превърнем в прах.

Но тайно, по неведоми пътеки
тя връща ни и днес един към друг,
сърцата ни с усилия нелеки
да убеди да бият заедно тук.