Вести

  • Добро начало

    Ende gut, alles gut“ – когато краят е добър, всичко е добро, твърдят сънародниците на фрау Меркел. Трябва да се съгласим с тях, защото точно в края на годината, за Коледа, излезе дългоочакваният брой на списание „Сборище на трубадури“. Освен последен за 2020-та, този брой може да се нарече и пилотен, тъй като редакторите възнамеряват следващите броеве на списанието да излизат по същия начин, при това всеки месец (доколкото е възможно при действащите ограничения).

    В коледния трубадурски микс, наред с дългогодишно утвърдени имена в жанра, намери място и разказът на Сесил „Бягство към дома“. Той дори получи вече първите си читателски поощрения:

    (скрийншот от Фейсбук-публикация)

     
    Целият брой на списанието може да откриете в електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ако сте читател на електронни книги, не се колебайте – цената е точно 0,00 лева. 🙂

    Continue reading →

  • Стара промоция

    Закъсняхте! Времето на тази промоционална оферта изтече.

    Continue reading →

  • Return_Buecher


    Книгите:

    Каменни трохи
    Звездата на скитниците
    Балагейски хроники
    Мръщолевения
    Есенно сърце


    Continue reading →

  • Крадец и беглец

    Още щом зърна пазугерските файтони, Върбаланко разбра, че работата отива на зле. Някой ги беше видял и по-лошо – беше ги издал. Сега ако го заловяха, повече свобода нямаше да помирише. Не се страхуваше от пазугерите – те щяха да го пуснат, малолетен беше. Гръмодрън беше разпоредил малолетните да не се закачат. Щеше да полежи няколко дена в ареста и да го освободят. Тъкмо от освобождаването се боеше Върбаланко, че тогава щеше да попадне в ръцете на мама Питковица и нямаше да му се размине само с копривената метла. Като осъзна за миг цялата сериозност на заплахата (като на лента мина тя пред очите му!), малкият крадец се промъкна до партньора си и го задърпа за дрехата:
    ─ Бате Бързогепе, да вземаме каквото сме взели и да бягаме!
    ─ Луд ли си? Такъв риск да поема, за да си тръгна с полупразна торба?
    ─ Ама ако останем, пазугерите ще ни заловят. Видях файтоните, сигурно вече идват насам.
    ─ Каквото и да си видял, не е за нас. Това място юнаци го пазят.
    ─ Пазят, те! Като пънове пияни се търкалят под навеса. Някой може да ги е видял и да ги е наклеветил.
    За момент Бързогеп се стъписа. През цялото време бе отпъждал мисълта за предателство. Двамата с малкия се бяха промъкнали до склада в онази късна доба, когато само върколаци и караконджули кръстосваха пътищата, а юнаци и пазугери из цяла Балагея хъркаха до изпразнените си дамаджани.
    ─ Страх ли те е? Изчезвай тогава, ама да не ми плачеш после за пари – скара се Бързогеп на партньора си.
    ─ А ти да не казваш, че не съм те предупредил – отвърна му Върбаланко и за миг се изпари в силуетите на каруците.
    Бързогеп презрително се изплю и продължи да изпразва братовия склад, докато четири силни ръце не го сграбчиха за раменете и натикаха главата му в пръстта.
    Върбаланко пропусна сцената със залавянето, защото в същото време търчеше с всичка сила из притихналия Първоград. Отначало тичаше напосоки, но като се измори, се размисли. Не само в града, може би в цяла Балагея, имаше едно място, където никой никога не би го потърсил. И понеже беше дейно момче и обичаше мислите си в дела да превръща, той отново се затича – този път право към запустялата Библиотека.
    Либра се появи до него веднага след хлопването на голямата входна врата.
    ─ Защо си запъхтян? – запита.
    ─ Бягах – обяви Върбаланко очевидното.
    ─ А защо?
    Той смутолеви неубедителна история за среднощни състезания с другарчета и боеве с улични кучета. Либра го наблюдаваше внимателно, наклонила леко глава, сякаш ако едното й ухо беше по-нависоко от другото, щеше да чува по-добре.
    ─ Странно – каза накрая тя. – Мислех, че уличните кучета са изчезнали.
    ─ Уверявам те, че не са – изпъчи се Върбаланко, доволен, че най-после можеше да каже една истина.
    Може и да му повярва, може и да не бе. За малкия крадец беше важно, че тя не го изпъди, дори напротив, насърчи го да остане. А какво по-добро убежище можеше да си пожелае той! Опъна се с благодарност на пода, подпъхна две книги с меки корици под главата си и заспа. За ядене дори не помисли, толкова беше уморен.
    На другата сутрин, отпочинал и щастлив в избавлението си, Върбаланко започна да си възвръща усещанията. Пръв се завърна гладът.
    ─ Ще пообиколя навън да потърся нещо за хапване – обяви момчето на висок глас.
    Либра мигом се появи:
    ─ Ако излезеш сега, край със скривалището ти. Слънцето отдавна изгря, хората вече са излезли по делата си. Ще те видят.
    Малкият сбърчи вежди. Имаше правота в думите й. Хората обикновено не го забелязваха, затова и Бързогеп го взе за партньор, защото всички като невидим го отминаваха. Имаше обаче и други дни, в които минувачите сякаш само него гледаха – и те бяха точно онези дни, когато най-малко му искаше да го виждат. Ето и сега – искаше да се скрие, значи щяха да го забележат и току-виж някой го предал на пазугерите. Бързогеп несъмнено го е издал, за да се спазари за наказанието. Сигурно го търсеха, а майка му вече бе натопила снопчето шибучици.
    Като размисли всичко туй, Върбаланко се отказа да излиза. За да го отвлече от плътските несгоди, Либра започна да му подава разни книги. Скоро той дотолкова потъна в световете им, че дори забрави да спи. Седеше и четеше, а страниците летяха пред очите му, само дето той не виждаше тях. Виждаше летящи колесници, древни царства, огърлици от планети, на които кипеше живот, могъщи герои, които вършеха чудеса и навъсени мъдреци, които тъчаха безкрайни платна от звездни нишки. Разказваха книгите как да се лекуват болестите, как да се строят къщи и как безплодни пустини да се превърнат в плодородни поля. Четеше Върбаланко и сякаш пътуваше из безкраен свят, лек като вятър и безгрижен като птичка. А когато душата му се засити от чудеса, стори му се, че мозъкът му е натежал, а самият той се е източил като древен исполин.
    Щом затвори последната страница на последната книга, Либра се появи отпреде му и момчето разбра, че онази работа с ръста е била само в ума му. Мозъкът обаче продължаваше да му тежи.
    ─ Ох – въздъхна Върбаланко, – много изтощително било това четене. Гладен съм като намазанец на сватба, а съм тук едва от три-четири дни. Случвало се е в махалата по цяла седмица да не ям, ама такова куркане в червата никога не съм имал, все едно някой с ножка ме стърже отвътре.
    Не знаеше той, че времето в Библиотеката можеше да тече магично – един ден четене вътре се равняваше на седмица отвън. Затова, когато преял с книжовна храна, заговори пак за стомашната, Либра не възрази. Откакто бе влязъл, в Първоград беше изминал месец. Кражбата беше забравена и никой не търсеше малкото момче, което шпионинът на Добрувков се кълнеше, че бил видял.
    Бързогеп не беше го издал – не беше се наложило, защото скоро след залавянето му самият бог Пръвков се беше поинтересувал от крадеца.

    Continue reading →

  • Добрувкови вълнения

    Послужан Добрувков беше заклинател на огъня. Харесваше той тази роля още преди да я получи, а когато се сдоби с нея, съвсем я обикна. Харесваше му бърбораците да го наобикалят с въпроси за Тилилейските гори, описваците да го рисуват като великан със стиснати в ръцете пламъци, а гърбораците да търсят от него прогноза за зимата. Харесваха му и замъците, които бе успял да построи за себе си и рода си из цялата земя балагейска, за да живеят всичките му ближни в охолство.
    Обичаше той от малък да се чувства нависоко, по-високо от другите да стои, макар че на ръст на пале мязаше. В детството му висините балагейски изглеждаха недостижими, понеже не притежаваше никакви дарби: ни за умник ставаше, ни за описвак, даже за занаят го не биваше, а и безверни бяха тогава времената, нямаше бог, комуто да се помоли.
    Но Послужан се молеше – къде на себе си, къде на Вселената – и се случи чудо: един ден планетата се сдоби с бог. Започна възмъжалото момче да отправя молитвите си към този нов бог и той го чу – не само го чу, но го и покани в Първоград. Хареса Гръмодрън сговорливия младеж, па го прати да служи при намазанците. А когато хвалбите за него започнаха да валят, не се замисли много-много – тъкмо тогава заклинатели за първия Съвет се събираха – и го направи заклинател.
    Така Послужан постигна мечтата си да гледа на света отвисоко, защото нямаше по-високо място от Съвета на заклинателите. Само че и той като повечето заклинатели криеше една тайна: слабички му бяха магичните сили, само няколко фокуса можеше да извапца. Затова и вечно в страх живееше, да не го разкрият и пратят обратно в Колибарника, отдето Гръмодрън го беше извадил. За да не се случи това и никой да не си го помисли, Послужан прикриваше страха си с добро служене и добросъгласие. Винаги бе готов да услужи на по-старите заклинатели, дори ползите си да отстъпи. Не възрази, когато заклинател Драпчев обяви, че лично ще събира подпалките с някакъв свой приятел, а юнаците на Брански лично ще ги охраняват – не възрази, въпреки че в Съвета старшинството нему се падаше. Примири се той, ала изпрати свои съгледвачи (имаше си неколцина доверени гърбораци) да следят кой, какво и колко събира. Нали накрая нему се падаше да разпределя събраното, а и той като заклинател Поплювков само една част смяташе да раздаде на населението. Другата вече беше обещал на семейството и близките си.
    Няколко дни съгледвачите нищо интересно не донасяха. Послужан дори се замисли дали да продължава да им плаща, но точно тогава Дърдолей Плюнчев, трети братовчед на втората леля на баща му, дойде с неочаквана информация:
    ─ Прав беше, земляк! – завика той от входната врата, а заклинателят на огъня цял се сгърчи от негодувание: как си позволяваше този гърборак да се обръща така простовато към него! Сякаш бе забравил с кого разговаря!
    Отвори уста Послужан да смъмри съгледвача, но Дърдолей го изпревари:
    ─ Доставчика, дето Драпчев е наел, обира хазната! Тебе обира!
    ─ За онзи Скатавков ли говориш? Сигурен ли си?
    Замисли се заклинател Добрувков, за миг се замисли: да се радва ли или не, дето прогнозите му са се сбъднали.
    ─ И още как! – продължаваше афектирано роднината. – Преди малко зърнах брата, безделника, да се мотае между фургоните, в които складират читанките.
    ─ Е, и?
    ─ С един чувал беше. Огромен! Обикаляше, от всеки фургон книги вземаше и ги пъхаше в чувала, а някакъв хлапак му помагаше.
    ─ Ами юнаците на Брански? Те нищо ли не направиха?
    Дърдолей се почеса, дето не го сърбеше, опита да си припомни какво беше видял. Едва сега осъзна, че и сам много лесно се беше вмъкнал в склада – никой не беше го спрял.
    ─ Епа те, юнаците… май ги нямаше… – отвърна колебливо.
    „Значи така – разсъди наум Добрувков, – единият брат събира, другият изважда. И онова, което извадят, после сами ще продават.“
    ─ Моето вадят те! – не се сдържа и кресна на глас. – Ама не са познали! Не се е родил гърборак, дето да преметне заклинател Добрувков.
    И като изрече тези думи, Послужан проводи вест на всесилния Шестушев: помоли го за неколцина пазугери. Наясно беше, че тази помощ дял ще му струва, но по-добре дял да загуби, отколкото всичко.
    Час по-късно крадецът беше заловен. И колкото и да се кълнеше съгледвачът Дърдолей, че имало още един разбойник, пазугерите не успяха да открият други следи, а всичко откраднато беше намерено у заловения.

    Continue reading →

  • Дръжки

    След като Съветът на заклинателите определи Грошодир Скатавков за Прибожен доставчик на подпалки, заклинател Брански лично отдели шепа от своите юнаци, които да придружават доставчика и да му помагат в издирвачеството. Развоят на събитията подразни заклинател Шестушев. Пазугерите му не можеха вече да надзирават събраните подпалки. За щастие Гръмодрън, който оставаше в неведение за заклинателските дрязги, разпореди Шестушевите хора да помагат на заклинател Поплювков. Това успокои донякъде първозаклинателя – пазугерите му щяха да наглеждат поне събирането на маргаритени дръжки за патерици.
    Получиха божите пратеници заръките на Негово Първичество, па пръснаха се по земите балагейски да ги изпълняват.
    Грошодир продължаваше да обикаля къщите на Първоград, съпровождан вече не от един пазугер, а от двама-трима юнаци. Дните му завършваха с доволно пълни каруци. Оказа се, че имало много книжа и пера в града, особено в квартала на умниците, в Акадремията, а и сред някои от главаните. „Добра работа! – потупваше Гръмодрън издирвачите по широките гърбове. – И тази зима няма да оставим хората да мръзнат. Чуваш ли, Добрувков? Твоята работа вършат момчетата“ – обръщаше се след това към заклинателя на огъня, който плашливо снишаваше глава в раменете.
    В същото време заклинател Поплювков по цели дни се мотаеше из нивите, където гърбораците сечаха узрелите маргарити, високи колкото човешки бой. Събираха семената за брашно и посев, листата отделяха за дрешниците, а дръжките трупаха в дълги каруци. Пълните каруци, охранявани от пазугери, заминаваха право в работилниците, в които други сръчни гърбораци ги режеха, вкаменяваха и превръщаха в патерици. Готовите патерици се трупаха в замъка на заклинател Поплювков, където доверени намазанци разпределяха натрупаното, защото самият заклинател не можеше на две магарета бодил да раздели.
    ─ Гръмодрън иска до зимата за всички старци патерици да има – обясняваше Поплювков.
    ─ Ще има – отговаряха в хор намазанците. – Каквото е рекъл Негово Първичество, то и ще бъде, неговата дума надве не се дели.
    ─ Каквото рекъл, рекъл – съгласяваше се кисело Поплювков. – Вие патерици за всички старци пригответе, ама само на онези давайте, които лично дойдат тук да си поискат.
    „Ама как така? – чудеха се гърбораците, дето работеха наоколо. – Как ще ти дойде на крака старец, дето патерица му трябва, за да пристъпва? Пък ако някой сам дойде, значи без чужда опора ходи, на такъв защо му е патерица?“
    Добри бяха тези въпроси и смислени, само че хората, дето ги мислеха, на глас не смееха да ги изрекат, а другите, от които зависеше раздаването, мъчни въпроси в главите си нямаха. Намазанци бяха те, знаеха само на големеца как да се харесат, как по-богато да хапнат и на по-меко да спят.
    ─ Знаем си работата, Празнозвъне – отвръщаха те ведро. – Ако всичко раздадем, от какво после ще живеем?
    И Празнозвън Поплювков кимаше и им се радваше, защото той може и да беше заклинател на бедността, но да се докосва до нея не искаше. Ако раздаваше всичко, което до него стигаше, ни двореца щеше да си запази, ни мястото в Съвета, ни гласовете намазански. Затова негласна уговорка беше направил: което не раздадяха, после щяха да продадат – чупеха се проклетите патерици, па и все повече гърбораци имаха нужда от тях, без да са стигнали старческа възраст.
    „Все на мен трудните задачи се падат – размишляваше Празнозвън вечер в леглото си. – Хем гърбораците да са доволни, хем от хазната нищо да не липсва.“
    И най-големият магьосник на косъм би се справил, а той, Поплювков, хич не беше голям. Тъй страдаше той нощ след нощ и се въртеше в пухените завивки, без да подозира, че същата мъка у всички балагейци върлува, че всеки смята своите задачи за най-тежки и жребият си за най-лош. Не подозираше той, че тъкмо тази неугасваща мъка беше отблъснала от планетата мнозина богове, а други напразно се бяха трудили да я премахнат – не изчезваше тя, досущ магнолиана, впита в сочно стъбло от Стовековната гора.
    Поради тази всеобща балагейска особеност, докато в замъка заклинателят проклиняше съдбата си, Бързогеп, скрит в семейната маргаритена нива, също проклиняше своята.
    Не бяха пораснали още маргаритите Скатавкови, та да бъдат обрани, затова Грошодир не беше изпратил берачи и брат му спокойно се изтягаше под дъхавите цветове. До него, легнал по корем и наблюдаващ закъснелите каруци, кълнеше своята участ и Върбаланко:
    ─ Трябваше с дръжките да се заемем, бате Бързогепе. По-бързо се събират, а липсата по-трудно се вижда. От едната нива стотина, от другата двеста – кой ще ти гледа! А читанките хем тежат, хем всяка липса на беля мирише.
    ─ Ей, кога крадец стана, кога мъдрец се извъди – перна го през тила Бързогеп. – Да не мислиш, че само ти си се сетил? Като минавах насам, поне в пет ниви резачи на дръжки видях. Лесната плячка всеки я иска, ама цената – ниска! А за читанките добри пари дават. Ти от онез, дето на бохча ги донесе, нямаш ли още?
    Последните думи прозвучаха с едва прикрито лукавство. В отговор Върбаланко измуча неопределено.
    ─ Ако са останали нейде, кажи къде са, че да ги занесем вкупом.
    Малкият не се поддаде на хитруването:
    ─ А, свършиха те – отговори възможно най-небрежно. – От една умница ги прилапах. Цялата й лавица опразних. Може някоя и друга книга да съм изпуснал, ама не се връщам там.
    ─ Тъй, тъй – кимна Бързогеп, сякаш не беше се надявал на друг отговор.
    Изправи се на лакът и впи очи в партньора си:
    ─ Абе, знам аз къде цяла каруца има, ама сам няма да се справя. Ако дойдеш да ми помогнеш, сребърни монети после в джоба си ще въртиш.
    Върбаланко присви очи и потъна в размисъл.
    ─ Какво, шубе ли те хвана?
    Синът на стрина Питковица също се подпря на лакът, с лице, обърнато към присмехулника:
    ─ За сребърна пара поне половин каруца трябва да напълним – отбеляза.
    ─ И ще напълним! – увери го Бързогеп. – Онуй, дето го каза за дръжките и нивите, с читанки ще го направим: от една каруца двайсетина, от друга стотина…
    ─ Че откъде толкоз каруци бе, бате Бързогепе, па и пълни при това!
    ─ Ти за техния брой не се безпокой – смигна му безделник Скатавков. – Помогни и после парите братски ще делим.
    Убедителен беше този Бързогеп, макар че само половината истина казваше. Не спомена, че каруците ще са пълни със събраното от брат му Грошодир, нито че ще ги пазят отбрани юнаци.

    Continue reading →

  • Потайностите на Първоград – ІІ част

    (продължение от вчера)

    ─ Аз съм Либра, призракът на Библиотеката наклони глава бялата жена.
    Замисли се за момент и допълни:
    ─ Е, вече никой не ме познава, защото никой не чете. А толкова мъдрост има в книгите…
    ─ Каква например? – почеса се по ухото младият Питковец.
    ─ Например, за това, какви велики дела може да извърши едно момче – отговори Либра и му подаде една книга. – Ето, увери се сам.
    Неочаквано и за себе си, Върбаланко се капична на пода и разтвори книгата. Не беше дебела, можеше да опита, а и буквите сякаш се надпреварваха да минават по-бързо пред очите му. На моменти му се струваше, че някой прошепва изреченията право в главата му. Когато затвори последната страница, видя, че Либра бе седнала на най-високия рафт и полюшваше крака, а лицето й бе украсено от вълшебна усмивка.
    ─ Е, какво ще кажеш? Хареса ли ти? – запита тя.
    Върбаланко облиза устни с език. Този Блян Запрян, за когото се разказваше в книгата, беше ходил на много странни места. Зачуди се дали и той не може да стигне до тях. Особено го беше впечатлила планината със скъпоценните камъни.
    ─ Къде се намира Луната? – отвърна с въпрос на Либреното питане.
    Призрачката плесна с ръце и от съседния рафт полетя друга книга, пикира и кротко се разтвори в скута на момчето. То преглътна шумно и като омагьосано впи поглед в редовете.
    Когато приключи четенето, още един ден преваляше над Първоград. „Нима съм чел цяла нощ?“ – уплаши се синът на стрина Питковица.
    ─ Цяла нощ и цял ден – потвърди Либра.
    Той се намръщи. Беше изгубил ценно време. Бързогеп сигурно го издирваше под дърво и камък. Стана и посегна към бохчата с книги, но ръката му нерешително увисна във въздуха.
    ─ Не се страхувай, вземи ги – насърчи го призрачката. – Докато ти четеше, аз извадих ценните книги и ги замених с такива, които никой няма да чете и само за подпалки стават.
    Върбаланко зяпна от изненада.
    ─ Защо се учудваш? – усмихна се Либра. – Знам за какво си дошъл.
    ─ Но нали в книгите имало мъдрост?
    ─ Не и в тези. Красиви корици с хвалебствените слова на описваците. Фалшиви думи от страхливи хора.
    Върбаланко усети, че съвсем е изгубил дар слово, затова сграбчи набързо вързопа и побърза да излезе от библиотеката. Старателно закачи катинара, все едно никога не е бил отварян. Метна на гърба си хвалебствените дитирамби и се огледа. Районът беше все така пуст, само от Квадрата на Сбирколюб се носеха музика и глъч. „Трябва някой път да надникна и там. Щом в запустялата Библиотека открих такива чудеса, кой знае какво ще открия при заклинателя на описваците“ – реши момчето и се поздрави за това, че не беше споменал на Бързогеп къде смята да ходи. А че ще се върне в Библиотеката, той беше сигурен, както и че Либра пази още немъдри книги за подпалки.
    Предпазливо, на прибежки, както беше дошъл, Върбаланко се отдалечи от квартала. Знаеше къде да намери Бързогеп и вече предвкусваше грошовете, които съвсем скоро щяха да натежат в джоба му. Единственият въпрос, който го терзаеше, беше как да се прибере след това у дома, без да изяде поредния тупаник от борбената си майка.

    Continue reading →

  • Потайностите на Първоград – І част

    След раздялата с Бързогеп Върбаланко се запъти към Библиотеката – тя беше споменатото от него хранилище.
    Залезът кротко се разтваряше в нощната тъма. Звездите накацаха по небето и затрептяха в неравни синкопи, но момчето не ги забелязваше, защото в тези часове на денонощието самият Първоград се превръщаше в огромно блестящо петно. Магически фенери осветяваха богостралата и всички улици, които водеха към дворците на заклинателите. Дългостволни свещи горяха по второстепенните улици и дори в забравените лабиринти на Стария град проблясваха запалени факли. Рояци светулки се щураха из тъмните кьошета, където ставаха свидетели на любовните трепети на пъпчиви ергени и налети моми.
    Върбаланко обичаше да скита из Първоград. Обичаше шума, светлините и ароматите, които го заливаха от всички страни. Досега не беше му се удавал случай да се разхожда сам след залез, затова поемаше нощната атмосфера на града като първооткривател, с всичките си сетива. От отворените прозорци на многолюдните сгради се носеха миризми на витиевати гозби и смеха на доволни гърбораци. От мазетата се прокрадваха струйки дим и мирис на препечен бурен, а продавачите на нощните сергии изкушаваха със стоки, чието предназначение малкият скитник дори не можеше да си представи.
    Като избягваше по-осветените улици, където патрулираха пазугери, Върбаланко пресече централната част на града и се насочи към Квадрата на Сбирколюб. Знаеше, че Библиотеката се намира на североизток от него. За по-сигурно обходи целия Квадрат. Забеляза другата сграда точно там, където я очакваше: занемарена, обрасла в бръшлян и магнолиани. Паметникът на основателите й все още стърчеше отпред, но стъкленият блясък на обсидианните им фигури беше помътнял.
    Бавно, стараейки се да изглежда незаинтересован, Върбаланко се запримъква към централния вход. Изненада се, когато разбра, че вратата е заключена. Съжали, че не беше взел със себе си ножче. Разгледа катинара – нищо особено, стига да намереше подходяща клечка, която да използва като шперц. Затършува (първо с поглед, после и с ръце) в струпаните около вратата стара шума и градски боклук. Вятърът тихичко тананикаше в ухото му среднощен етюд на надеждата. Накрая на Нощницата й омръзна да гледа намръщеното лице на момчето и подаде глава иззад облаците. За миг Върбаланко зърна нещо, което приличаше на счупен гвоздей. Той се хвърли към него с бързината и елегантността на дива котка.
    Гвоздеят свърши работа, точно както го беше предвидил. Минути по-късно синът на стрина Питковица шляпаше с босите си крака по студените, прашясали мозайки на читалнята. Ако майка му го видеше на това място, сигурно щеше да се прекръсти едно стотина пъти, преди да повярва на очите си.
    Нощницата продължаваше услужливо да наднича от прозорците, осветявайки пътя му сред острите силуети на читателските маси. В дъното на помещението Върбаланко зърна безкрайни редици с книги. Забърза към тях. Когато се изправи пред стелажите, неволно зина и така си остана, с отворена уста и ококорени очи. Някой романтик би казал, че е изпитал благоговение пред безкрайното богатство от знание, което се бе разкрило пред очите му – и донякъде щеше да е прав. Донякъде, защото мислите на Върбаланко наистина бяха свързани с богатство: „Тия читанки, ако ги предам, парите за цял живот ще ми стигнат“ – запресмята въодушевено той.
    Свали връхната си дреха, положи я на земята и събори върху нея няколко книги от най-близкия рафт, без да се плаши от сърдитите сенки, които останалите рафтове хвърляха върху му. И тогава, докато завързваше дрехата си на бохча, от тавана на залата започна да се спуска мъгла. Отпърво Върбаланко се почувства изгубен, но скоро забеляза, че облачната маса сякаш се стичаше от цялото помещение, за да се сгъсти току пред него. А-ха да преглътне тази мисъл и мъглата пред очите му се превърна в човек – бледа жена в бяла дреха, с дълги, полупрозрачни коси и плашещо дълги пръсти.
    ─ Не те видях да избираш книгите си – погледна го жената. Очите й бяха бистри и в тях, незнайно как, искряха отблясъци от сребърна светлина.
    Върбаланко издаде няколко нечленоразделни звука.
    ─ Защо вземаш тези книги, щом няма да ги четеш?
    Той се стресна. Откъде знаеше тя, че няма намерение да чете?
    ─ Читателите поглеждат поне заглавието – отговори жената, прочела мислите му.
    Върбаланко не се опита да противоречи. Почувства се така, както когато след целодневно шляене по улиците се кълнеше пред майка си, че е ходил на училище – знаеше, че лъжата ще мине, но удовлетворение – никакво.
    ─ О, извинявай, сигурно не ме познаваш – наклони глава бялата жена. – Аз съм Либра, призракът на Библиотеката.
    Замисли се за момент и допълни:
    ─ Е, вече никой не ме познава, защото никой не чете. А толкова мъдрост има в книгите…
    ─ Каква например? – почеса се по ухото младият Питковец.
    ─ Например, за това, какви велики дела може да извърши едно момче – отговори Либра и му подаде една книга. – Ето, увери се сам.

    Continue reading →

  • Алеята на фонтаните – ІІ част

    (продължение от вчера)

    Гръмодрън се обърна към двамата пазугери до вратата:
    ─ Доведете ми коня!
    След минути го видяха да препуска към Алеята на фонтаните. Когато стигна до Монумента, Негово първичество слезе от коня, размаха ръце и измърмори божествени заклинания. Тозчас черният каменен блок се превърна в разкошен дворец. Гърбораците, които се мотаеха наоколо, възхитено отвориха усти, някои изръкопляскаха, други се задоволиха с боговерческо ахкане. Гръмодрън изслуша възклицанията гърбом и когато утихнаха, се обърна към тълпата:
    ─ Какво, харесва ли ви? Който се труди, в дворец се буди. Ако и вие си ги изработите, и на вас ще построя. Ама без работа няма как да стане. Нали ги видях вчера маргаритените ниви – необрани седят, магнолиите по улиците вехнат, чакъла за богостралите не стига, а вие си стоите тука и се почесвате отгоре-отдолу. А после Гръмодрън виновен, че храна нямало, заклинателите криви, че подпалките свършили.
    ─ Не са криви те, а уродливи – извика някакъв нехранимайко и тутакси се стопи зад гърбовете на останалите.
    Гръмодрън огледа насъбралите се, но понеже първозаклинател Шестушев го нямаше, злосторникът си остана невидим.
    ─ Хем прости, хем нагли – поклати глава балагейският бог, па се метна на коня. Дръпна леко юздите, колкото да пораздвижи добичето и отвисоко заплаши неблагодарниците, че ще си тръгне и ще ги остави на произвола на съдбата.
    Гърбораците го изслушаха с наведени глави. Изчакаха да се отдалечи заедно с пазугерите, па започнаха полека да се разотиват по делата си. Каква я мислеха те, каква излезе: отърваха се от безполезния камък, ама на негово място божествен дворец се пръкна. А с появата на всеки такъв дворец – знаеха вече те – джобовете им олекваха и мазетата им се изпразваха – такава беше магията на Гръмодрън. Според него тази магия приучвала боговерците към трудолюбие. Според тях обаче… Всъщност, тяхното мнение никому непотребно оставаше.
    Скоро на мястото останаха само две фигури – първата беше на млад мъж, втората – на голобрад хлапак, преметнал през рамо пълна торбица. Ако някой ги погледнеше отдалече, можеше да се закълне, че са братя или че големият е увеличено копие на малкия, толкова си приличаха – и по намачканите панталони, и по разчорлената коса, и по дяволитото въртене на очите, с които сякаш искаха да приберат всичко, което се намираше около тях.
    Поогледаха се те и големият се обърна към малкия:
    ─ Е, какво ми носиш?
    ─ Три читанки и седем пера – отвърна Върбаланко, защото той беше хлапакът.
    Извъртя торбата си отпред и я отвори. Купувачът надникна вътре:
    ─ Повече очаквах – изкриви уста той. – Ама нейсе, от мен да мине!
    Бръкна в джоба на панталона и извади няколко медни пари.
    ─ Само толкова ли? – веждите на Върбаланко се събраха над носа му, устните се свиха в тясна фуния.
    ─ Толкова! Даже повече от уговореното ти давам, ама трябва да ми обещаеш, че ще продължиш да търсиш.
    ─ Че аз само това правя, бе, бате Бързогепе – отвърна малкият. – И ако знаеш какво хранилище съм намерил… Пред него всичките читанки ще ти се сторят като пух на глухарче.
    По устните на Бързогеп пробяга светла усмивка и се скри. Той се взря в очите на малкия доставчик:
    ─ И да внимаваш, ей! – размаха пръст заканително.
    ─ По-внимателен от мен няма да намериш – наежи се Върбаланко и сякаш ръстът му се вдигна с десет сантиметра.
    Бързогеп отново разтегна устни, този път в зъбата усмивка, разроши косата на партньора си и докато го потупваше по рамото, свали от него торбичката с читанките.
    Освободен от товара, Върбаланко размаха ръка за сбогом и се понесе с грейнало лице към чаршията. В джоба му победоносно дрънчаха медните монети.

    Continue reading →

  • Алеята на фонтаните – І част

    Докато Грошодир Скатавков се потеше из хорските дворове в напразни усилия да събере материал за подпалки, заклинателите се потяха в Съвета пред своя пълновластен господар:
    ─ Днес, като идвах насам, минах през Алеята на фонтаните – говореше благо Гръмодрън. От думите му, кой знае защо, косите на заклинателите забравяха за гравитацията. – Минавам аз и знаете ли какво НЕ виждам?
    Бог Пръвков обиколи с поглед настръхналите мъже и жени, насядали около чворестата маса. Всички побързаха да сведат очи. Само Милодумка се ококори насреща му с детско примигване.
    ─ Не виждам ни един описвак! – продължи Гръмодрън. – Ни описвак, ни бърборак. Само гърбораци! Седят и обсъждат дали фонтаните ставали за къпане. Даже някои почукваха по каменната настилка, да проверяли къде ще се оттича водата, като сложим душовете.
    ─ Ама какви душове? – ахна Милодумка. – Ние душове няма да слагаме. Иначе догодина как ще сложим следващата настилка?
    ─ Е, и аз това питам – източи врат към нея Гръмодрън. – Защо бърбораците не са обяснили Алеята? Защо не възхваляват тазгодишната настилка?
    Вдигна ръка с насочен нагоре показалец. Пръстът му засвети като предупредителна лампичка:
    ─ Знаете, че гърбораците нищо не харесват. Прости хора са те, не разбират кое е добро за тях. Нали затова отхранваме толкоз бърбораци. Ей ги, на – цяло село са станали. Тяхна работа е да обясняват и да напътстват неразбиращите. Нападчев, кой трябваше да напише възхвалението на Алеята?
    Кукулай Нападчев, заклинател на хвалебствията и бащица на бърбораците, подскочи от стола. Изненадата прогони думите от устата му и той се задоволи с многозначното „Ъ-ъъ…Ммм.. А-аа…“.
    От дете се готвеше за заклинателско място, но животът го прати първо при бърбораците. Беше за добро. Там се научи кога крак да подвие, кога в атака да тръгне. Научи се той, че срещу силния не се пише, че падналият се рита, а глупавия с бонбони се черпи. И когато съдбата го срещна със заклинател Боерад Брански, Кукулай му спретна такова хвалебствие, че то влезе по-сетне в бърборашките читанки. Заклинателят на юнаците хареса невъздържания бърборак и го взе за чирак. По-късно и Гръмодрън го забеляза и така Кукулай Нападчев бе приет в Съвета. Възложиха му да наглежда бърбораците, че нали най-добре ги познаваше, а и тънкостите на хвалебствията разбираше.
    Но ето че този път се беше изложил. Алеята на фонтаните беше завършена, Гръмодрън я беше благословил, а хвалебствие нямаше! Вместо него бяха тръгнали черни приказки, че в края на Алеята имало надгробна плоча, под която лежали гърбораци, загинали на строежа. Че имаше загинали – имаше, то в кой ли строеж нямаше! Но да не са луди да издигат насред красотата надгробна плоча? Монумент беше построен там, от лъскав чер камък, по древно подобие, а отпреде му бе оставено място за дарове и съзерцание. Имаше такава легенда, че в древни времена такъв един монумент налял разум на маймуните и в разумни същества ги превърнал. Затова бог Пръвков бе наредил: да се построи монумент, та като минават край него боговерците, в главите им разумът да се избистря.
    Знаеше всичко туй заклинателят – и на бърбораците го беше разказал – само че знанието не можеше да го отърве от божия гняв. Затова реши да отклони гнева от своята глава:
    ─ Милодумка е виновна – обяви без колебание.
    ─ Че защо пък аз? – скочи като ужилена заклинателката на хазната.
    ─ А кой прие плановете? Кой даде парите?
    ─ Аз парите може и да съм дала, но Монумента как ще изглежда, не съм видяла – оправда се тя. – Него Сбирколюб го одобри.
    Беше ред на главния богокрасец да потрепери. Той не беше лош заклинател, вършеше си работата съвестно, дори често сам с ръцете си хубави фигури извайваше: хем приличаха те на истинските заклинатели, хем някак по-възвишено гледаха. Но за Монумента се беше доверил на описвака Панталеймун Адов – стар приятел, с когото не само се сбираха да димят, но в зората на Първото прераждане бяха издигнали Квадрата. Само че оттогава Гръмодрън два пъти се беше прераждал и Сбирколюб Башдимни с всяко прераждане все по-недолюбван оставаше. Затова се разтрепера той от обвинението на вечната божия любимка – подмолната Милодумка.
    За негово щастие, Гръмодрън не обърна внимание на взаимните обвинения. Седеше на трона си, дълбокомислено наклонил глава, с лека усмивка, която издаваше всеобхвата на мисълта му.
    ─ Значи така – каза той, когато реши, че достатъчно е намъчил заклинателите с гробовно мълчание. – Пак до мене опряхте! И за монументите ви да мисля, че други грижи си нямам!
    Заклинателите така усърдно наведоха глави, че брадичките им влязоха в гръкляните. Гръмодрън ги погледа няколко мига с бащинска строгост, след това измърмори едно „Айде, стига, работа ни чака!“ и се обърна към двамата пазугери до вратата:
    ─ Доведете ми коня!

    (продължението утре)

    Continue reading →