Първозаклинател Шестушев и Кърковей настигнаха тримата пазугери следобед, когато слънцето бе най-жарко и въздухът най-тежък. В тези часове пазугерите от цяла Балагея предпочитаха да подремнат на сянка. Тримата служители на Цветопън не бяха изключение. Бяха преследвали златистата нишка с часове, без да открият следа от скиптъра или онзи, който го носеше. Не бяха хапвали още от кораба и ентусиазмът им избледняваше със скоростта, с която се стопяваха златистите прашинки. Единствено страхът от гнева на първозаклинателя ги държеше на крака, но дори той се оказа недостатъчен, когато настъпи времето за падря – изконната пазугерска дрямка.
Така ги завари Цветопън: край малко поточе на няколко разкрача от пътя, изпружили ръце и крака, да се надхъркват в сянката на огромни репейни листа.
Първозаклинателят слезе от хилавото конче и погледна пяната на устата му – не беше точно кон за преследване. С Кърковей бяха спазарили добичето в полудива махала на около час път от брега, заедно с едно муле, което освен с ездач, бе натоварено и с багажа им.
─ Изчакай ме тук – заповяда Цветопън на пазугера и се спусна в долчинката при спящите.
Извади магическата си фунийка за усилване на звука и започна да вие през нея като живодран маслодак. Хъркането внезапно спря. Последва ужасено хълцукане, кашляне и плюене в пазвите и пред тях. Шестушев търпеливо изчака процесът на разсънване да приключи. Огледа служителите си, застанали отпреде му като използвани пирони, и зададе въпроса, който тримата не искаха да чуят:
─ Открихте ли скиптъра?
─ Не успяхме, Ваше Посвещенство. Изгуби се дирята.
─ Така, значи. И къде се изгуби?
Лицето на първозаклинателя беше неподвижно, но очите му прескачаха между пазугерите като горящи игли.
─ Тук се изгуби, точно тук. Ние затова… докато се чудехме как да продължим… – запелтечиха тримата вкупом.
─ Изгуби се, казвате – процеди през зъби Шестушев. – А защо аз все още я виждам?
─ Защото Вие… Първозаклинател сте, виждате онова, което прости хора като нас не могат.
─ Отлагам наказанието, докато свършим работа – прекъсна ги Шестушев. – Но не си мислете, че ще забравя или ще ви се размине.
─ Съвсем не! – вече напълно разсънени, отговориха пазугерите.
Първозаклинателят ги загърби и даде знак да го последват.
Денят преваляше, когато стигнаха подножието на Тралалайските планини. Дирята се беше изгубила, но наоколо нямаше по-добро място за почивка.
─ Огледайте околността и потърсете следи от скорошна нощувка – нареди той и сам слезе от коня, за да се включи в търсенето.
Пазугерите изчезнаха сред ниските хълмове.
Към инфо за книгата