Еретиците нахлуха в града от три страни. Първата и най-многобройна колона се предвождаше от Тримата братя, организирали лагера в Долината на помазването. Те не обичаха да изпъкват отпред, затова като водачи начело бяха оставили най-настъпателните си сподвижници.
Обратно беше положението във втората колона, която предвождаше самият деспот Балига. За разлика от тримата братя той не обичаше да отстъпва първенството си. Крачеше гордо пред описваци и гърбораци, облечен в прословутите си черни доспехи, а босите му глезени белееха между походните обуща и възкъсия черен панталон.
С третата колона прииждаха еретици от Тилилейските гори. Предвождаше ги Твърдоглавка, деспината на Ледено мъгливче, гнездото на многолетна ерес. Макар тази колона да изглеждаше най-рехава, по неизвестни никому причини Гръмодрън се страхуваше най-вече от нея. Зли езици твърдяха, че някога бог Пръвков флиртувал с тилилейската ерес и хич не искал този факт да се разчува. Замразена била тогава тайната му из Тилилея, обаче сега някой приказливец можеше да я сподели с бърбораците.
Точеха се колоните по входните артерии на града, като безкрайни гъсеници се провлачваха към сърцевината му. Най-нетърпеливите еретици кривваха от настлания път и преминаваха богохулно през граничната сребърна линия. Щъкащите край тях първоградци ахкаха и проклинаха нечуваната варварщина. От двете страни на шествията се бяха струпали пазугери – същински почетен караул – с лица и тела, скрити зад костенурчи щитове. В свободните им ръце потрепваха геги, неспокойни като вещерски метли, жадуващи за полет. Колкото повече се приближаваха еретиците към центъра, толкова по-трудно ставаше за пазугерите да удържат тълпите от зяпачи, които се събираха зад тях.
Особено племе са зяпачите: надушват зрелищата като ловджийско куче отстрелян дивеч, трупат се на най-неудобните за вардене места и се наслаждават на скандалното поведение на шестващите (то, по традиция, всяко шествие си е скандално). Пазугерите харесват зяпачите, защото не създават неприятности, когато им изчезнат вещи, не се оплакват, ако някой бъде насинен, дори понякога ги черпят с елексири от собствените си манерки и мехчета. Приличат зяпачите на отделна гилдия със свои правила – гилдия, в която са представени всички останали гилдии: има там и гърбораци, и умници, и юнаци, и описваци… Щъкат дори намазанци с пренебрежителни усмивки, а бърбораците направо се роят, макар да твърдят, че се бутали в тълпата само по работа.
Върбаланко отдавна се беше приобщил към племето на зяпачите, още когато за пръв път бе избягал от майка си, за да наблюдава обезглавяването на някакъв знахар. И сега, когато си пожела да се върне от Балига в Първоград, не се сети за по-добро място, на което да го стовари скиптърът.
В първите секунди се получи малък конфуз заради Ветрогон – не беше прието да зяпаш шествие, качен на кон. Намиращите се наоколо зяпачи (и най-вече тези зад коня) се развикаха с призиви за спазване на реда. Щом видеха момчето на седлото обаче, гневът им преминаваше в поощрителни възклицания:
─ Браво, малкия! Добре си се сетил.
─ То иначе ще го смажат.
Зяпачите никога не казваха „ние“, за всички сложнотии в живота си имаха „те“.
─ Като е дребно детето, какво да прави? Не е дошло да зяпа небето, я!
─ По-добре на кон, вместо да се катери по стрехите като хъшлаците от нашата улица.
Насърчителните мъдрости се лееха край Върбаланко като звънлив ручей край чудодейна скала и заплашваха да изместят основното събитие: настъплението на еретиците. А те от своя страна се радваха на многолюдната публика – надяваха се да придумат поне част от нея да обърне вярата си в неверие.
Към инфо за книгата