След като Съветът на заклинателите определи Грошодир Скатавков за Прибожен доставчик на подпалки, заклинател Брански лично отдели шепа от своите юнаци, които да придружават доставчика и да му помагат в издирвачеството. Развоят на събитията подразни заклинател Шестушев. Пазугерите му не можеха вече да надзирават събраните подпалки. За щастие Гръмодрън, който оставаше в неведение за заклинателските дрязги, разпореди Шестушевите хора да помагат на заклинател Поплювков. Това успокои донякъде първозаклинателя – пазугерите му щяха да наглеждат поне събирането на маргаритени дръжки за патерици.
Получиха божите пратеници заръките на Негово Първичество, па пръснаха се по земите балагейски да ги изпълняват.
Грошодир продължаваше да обикаля къщите на Първоград, съпровождан вече не от един пазугер, а от двама-трима юнаци. Дните му завършваха с доволно пълни каруци. Оказа се, че имало много книжа и пера в града, особено в квартала на умниците, в Акадремията, а и сред някои от главаните. „Добра работа! – потупваше Гръмодрън издирвачите по широките гърбове. – И тази зима няма да оставим хората да мръзнат. Чуваш ли, Добрувков? Твоята работа вършат момчетата“ – обръщаше се след това към заклинателя на огъня, който плашливо снишаваше глава в раменете.
В същото време заклинател Поплювков по цели дни се мотаеше из нивите, където гърбораците сечаха узрелите маргарити, високи колкото човешки бой. Събираха семената за брашно и посев, листата отделяха за дрешниците, а дръжките трупаха в дълги каруци. Пълните каруци, охранявани от пазугери, заминаваха право в работилниците, в които други сръчни гърбораци ги режеха, вкаменяваха и превръщаха в патерици. Готовите патерици се трупаха в замъка на заклинател Поплювков, където доверени намазанци разпределяха натрупаното, защото самият заклинател не можеше на две магарета бодил да раздели.
─ Гръмодрън иска до зимата за всички старци патерици да има – обясняваше Поплювков.
─ Ще има – отговаряха в хор намазанците. – Каквото е рекъл Негово Първичество, то и ще бъде, неговата дума надве не се дели.
─ Каквото рекъл, рекъл – съгласяваше се кисело Поплювков. – Вие патерици за всички старци пригответе, ама само на онези давайте, които лично дойдат тук да си поискат.
„Ама как така? – чудеха се гърбораците, дето работеха наоколо. – Как ще ти дойде на крака старец, дето патерица му трябва, за да пристъпва? Пък ако някой сам дойде, значи без чужда опора ходи, на такъв защо му е патерица?“
Добри бяха тези въпроси и смислени, само че хората, дето ги мислеха, на глас не смееха да ги изрекат, а другите, от които зависеше раздаването, мъчни въпроси в главите си нямаха. Намазанци бяха те, знаеха само на големеца как да се харесат, как по-богато да хапнат и на по-меко да спят.
─ Знаем си работата, Празнозвъне – отвръщаха те ведро. – Ако всичко раздадем, от какво после ще живеем?
И Празнозвън Поплювков кимаше и им се радваше, защото той може и да беше заклинател на бедността, но да се докосва до нея не искаше. Ако раздаваше всичко, което до него стигаше, ни двореца щеше да си запази, ни мястото в Съвета, ни гласовете намазански. Затова негласна уговорка беше направил: което не раздадяха, после щяха да продадат – чупеха се проклетите патерици, па и все повече гърбораци имаха нужда от тях, без да са стигнали старческа възраст.
„Все на мен трудните задачи се падат – размишляваше Празнозвън вечер в леглото си. – Хем гърбораците да са доволни, хем от хазната нищо да не липсва.“
И най-големият магьосник на косъм би се справил, а той, Поплювков, хич не беше голям. Тъй страдаше той нощ след нощ и се въртеше в пухените завивки, без да подозира, че същата мъка у всички балагейци върлува, че всеки смята своите задачи за най-тежки и жребият си за най-лош. Не подозираше той, че тъкмо тази неугасваща мъка беше отблъснала от планетата мнозина богове, а други напразно се бяха трудили да я премахнат – не изчезваше тя, досущ магнолиана, впита в сочно стъбло от Стовековната гора.
Поради тази всеобща балагейска особеност, докато в замъка заклинателят проклиняше съдбата си, Бързогеп, скрит в семейната маргаритена нива, също проклиняше своята.
Не бяха пораснали още маргаритите Скатавкови, та да бъдат обрани, затова Грошодир не беше изпратил берачи и брат му спокойно се изтягаше под дъхавите цветове. До него, легнал по корем и наблюдаващ закъснелите каруци, кълнеше своята участ и Върбаланко:
─ Трябваше с дръжките да се заемем, бате Бързогепе. По-бързо се събират, а липсата по-трудно се вижда. От едната нива стотина, от другата двеста – кой ще ти гледа! А читанките хем тежат, хем всяка липса на беля мирише.
─ Ей, кога крадец стана, кога мъдрец се извъди – перна го през тила Бързогеп. – Да не мислиш, че само ти си се сетил? Като минавах насам, поне в пет ниви резачи на дръжки видях. Лесната плячка всеки я иска, ама цената – ниска! А за читанките добри пари дават. Ти от онез, дето на бохча ги донесе, нямаш ли още?
Последните думи прозвучаха с едва прикрито лукавство. В отговор Върбаланко измуча неопределено.
─ Ако са останали нейде, кажи къде са, че да ги занесем вкупом.
Малкият не се поддаде на хитруването:
─ А, свършиха те – отговори възможно най-небрежно. – От една умница ги прилапах. Цялата й лавица опразних. Може някоя и друга книга да съм изпуснал, ама не се връщам там.
─ Тъй, тъй – кимна Бързогеп, сякаш не беше се надявал на друг отговор.
Изправи се на лакът и впи очи в партньора си:
─ Абе, знам аз къде цяла каруца има, ама сам няма да се справя. Ако дойдеш да ми помогнеш, сребърни монети после в джоба си ще въртиш.
Върбаланко присви очи и потъна в размисъл.
─ Какво, шубе ли те хвана?
Синът на стрина Питковица също се подпря на лакът, с лице, обърнато към присмехулника:
─ За сребърна пара поне половин каруца трябва да напълним – отбеляза.
─ И ще напълним! – увери го Бързогеп. – Онуй, дето го каза за дръжките и нивите, с читанки ще го направим: от една каруца двайсетина, от друга стотина…
─ Че откъде толкоз каруци бе, бате Бързогепе, па и пълни при това!
─ Ти за техния брой не се безпокой – смигна му безделник Скатавков. – Помогни и после парите братски ще делим.
Убедителен беше този Бързогеп, макар че само половината истина казваше. Не спомена, че каруците ще са пълни със събраното от брат му Грошодир, нито че ще ги пазят отбрани юнаци.