Събуждам се от нереалното усещане за удари в корема. Отварям очи и първото, което виждам, са други две очи, вперени в мен. Сини, любопитни и леко настоятелни.
─ Ти какво правиш тук? – опитвам се да звуча властно, макар неразсънената ми душа да хрипти във всеки звук.
Четири меки лапички се разтъпкват по корема ми, а очите продължават да се взират в мен.
─ Добре де, ще стана – примирявам се аз. – А ти изчезвай, откъдето си дошла.
Контеса пролазва по гърдите ми, протяга се, завърта се на деветдесет градуса и елегантно скача от леглото. При скока опашката й нехайно ме перва през носа. Нехайно ли казах? Убедена съм, че го направи нарочно!
Контеса е чистокръвна дворна котка, макар никога да не е живяла в двор. Родена месец преди да избяга от майчината къща, тя се настани в нашия апартамент с нетипична за възрастта й хитрост.
Бяхме на гости на приятели в провинцията. Малкото черно котенце с бяло коремче се мотаеше край нас, без да търси особена близост, но с любознателен и настойчив поглед. Няколко пъти го мернах да се върти около сака ми. Не можех да предположа, че ще успее незабелязано да се напъха в него. Трябва да го беше направило в последните минути, докато се сбогувахме с домакините.
Помня, че някъде по средата на пътя започна да ни се причува котешко мяукане. Известно време се шегувахме с демони и измерения, но накрая все пак спряхме. Открихме нелегалния пътник. Решихме да го задържим временно, докато му намерим стопанин. На два пъти почти успявахме, но хората ни връщаха Контеса с уверения, че е дива, невъзпитана и опасна.
Припомням си историята, докато пълня паничката й с любимите хапки с рибено масло и розмарин. Тя се нахвърля нетърпеливо върху храната, а аз съзерцавам лъскавото черно гръбче и белите предни лапички, оставени, сякаш за да се вижда по-добре кога ги е изцапала. Контеса ме поглежда, а изражението й е недвусмислено: „Що не си гледаш твоята закуска?“
Изпълнявам нареждането и се заемам с кафето.
Половин час по-късно седя с лаптопа в дневната. Нервна съм, защото имам само ден, за да довърша рекламния клип, а още не съм намерила музика, която да монтирам към него. Контеса се мотае в краката ми, изправя се на задни лапи в опит да надзърне в екрана, накрая не издържа и скача върху клавиатурата. Настанява се удобно и ме поглежда с невинно примигване.
─ Не е време за игра – казвам с метални нотки в гласа.
─ Мяу! – отговаря тя, без да помръдне.
Някой ми беше казал, че котките мяукали, само за да комуникират с хората. Помежду си се разбирали на друг език – с мъркане, ръмжене и други звуци, непредназначени за несъвършения човешки слух.
─ Слушай, имам краен срок. Вместо да ми пречиш, да беше ми помогнала с музиката.
Подозирам, че думите ми не са достатъчни, затова с едната си ръка я хващам за врата, а с другата внимателно отделям лапичките от клавишите. Още преди да я захвърля встрани, тя ловко се изплъзва и скача на пода.
─ Мяу! – заявява обидено и изчезва от стаята.
Половин час по-късно все още търся подходяща музика. Увлечена в прослушване на аудио файлове, не забелязвам дългото отсъствие на Контеса, докато залп от срутващи се предмети не ми напомня за нея. Предупредително извиквам името й и се насочвам към шума, който идва от малкото килерче. „Крайно време е да сменим тази брава!“ – отбелязвам наум. Заканваме се да го направим още от първия й скок, с който бе успяла да отвори вратата.
Заемам се с разчистване на срутването, а Контеса напуска местопрестъплението, влачейки нещо, което ми заприличва на спушено надуваемо кресло. Предметът се оказва твърде голям за ръста й, но тя не се отказва. Като редува побутване с лапички и придърпване с уста, изчезва от погледа ми в посока дневната.
Примирявам се, че няма да изслуша назидателното ми слово и си го изкарвам на изпопадалите предмети – няколко „реликви“ със сантиментална стойност заминават на боклука. Докато се суетя с кисел вид, от дневната долитат нестройни музикални тонове, сякаш някой вади един по един клавишите на електронно пиано. Пиано в къщи нямаме, затова спокойно продължавам с подреждането. Музикалните вопли обаче зачестяват. Изпълнена с лоши предчувствия, изтичвам обратно в дневната.
„Ох, добре, не е лаптопът!“ – е първата ми мисъл. Едва след това забелязвам разгънатото музикално килимче, по което гордо се търкаля лъскаво черно кълбо.
─ Контесо! – изревавам аз, този път вбесена не на шега.
Думата е магическа, защото малкото кълбо мигом се превръща в грациозно черно животинче.
─ Ако продължаваш с белите, ще те хвърля на кучетата – размахвам възпитателно показалец.
Тя ме поглежда, облизва се, прави миниатюрна стъпчица вдясно и с всичка сила удря лапичка върху квадратчето, означено с цифра.
─ Бийммм – разнася се електронен звук номер четири.
Поемам си дълбоко въздух и се спускам към нея. Следва едноминутна гоненица, в която Контеса ми припомня, че котката е хищник, а човекът – смешно, тромаво същество, изгубило своя ловен дух. За да изляза с чест от ситуацията, заявявам, че се връщам да работя и изобщо не ме интересува какво ще прави тя. Сядам пред лаптопа, който като по чудо е оцелял в току-що вихрилата се схватка.
Няколко мига Контеса остава на място, вперила очи в мен, но когато се уверява, че не е център на внимание, отново започва музикалното изтезание. Отначало се дразня, след това неволно започвам да повтарям звуците, произведени от музикалното килимче:
─ Там… Та-ра-ра-та-там… Бийммм… Буммм… Ти-ри-рам… Таааам…
Изведнъж усещам, че дразнещите тонове се превръщат в приятна музикална фраза. Повтарям я на глас, след това по-бързо и по-бавно. Контеса е спряла и ме гледа, наклонила глава, сякаш преценява певческите ми умения.
─ Какво си ме зяпнала? Печелиш! – усмихвам се за пръв път от сутринта. – Трябва малко да я дообработим, но ще се получи.
Извиквам композитора на мелодии и тананикайки си, въвеждам музикалната фраза. Твърде къса е за клипа, но все е някакво начало. Заемам се с обработката. Въодушевлението ми се предава на Контеса. Тя отново започва да се мята по килимчето, изтръгвайки от него невъзможни акорди. Без да губя време, пускам телефона на запис.
Късно следобяд видеоклипът е напълно готов. Обработена на компютъра, котешката музика чудесно се е вписала в приказната тайнственост на фентъзито. Двете с Контеса седим на дивана и се наслаждаваме на добре свършената работа: аз – с чаша капучино в ръка, тя – като лениво чопли кадифето на страничната облегалка.
─ Без теб нямаше да се справя – казвам.
─ Мяу! – съгласява се тя и великодушно ми позволява да я погаля зад ушите.