Шармила усети, че вихърът я стоварва върху някаква платформа. Остана със затаен дъх за няколко секунди. Сърцето ѝ биеше лудо. Накрая рискува и отвори очи.
По размери и обзавеждане помещението напомняше на онова от Да Винчи, в което бяха задвижили комуникационния вихър. Беше достатъчно просторно, за да побере множество едновременно стоварили се пратки. При появата им пакетите се оценяваха по обем и тегло и биваха прехвърляни на помощна лента. Там регистриращата машина се опитваше да открие кода на получателя.
Още преди да отвори очи, Шармила беше прехвърлена на лентата за големи пакети. Регистраторът настойчиво сканираше всеки сантиметър от повърхността на странния колет. След третия опит системата най-сетне се убеди, че той не притежава идентификационни данни и подаде алармен сигнал.
Звукът и примигващите червени светлинки изтръгнаха Шармила от вцепенението, в което бе изпаднала. Тя пъргаво скочи от транспортната лента и се залута напред-назад в търсене на изход.
─ Одис? Тук ли си? – подвикна във всички посоки, леко обезпокоена от продължаващата аларма.
Отговор не последва. „Излязал е и ме чака отпред“ – увери тя себе си. Частица от разума ѝ подсказваше, че греши. Беше се поддала на импулсивното желание да го последва в приключението. Но той не я очакваше. Всяко забавяне увеличаваше вероятността от арест.
„Излязъл е“ – повтори си Шармила. – „А щом той се е измъкнал, аз също ще успея.“ Мисълта я окуражи и тя поднови усилия. Изходът обаче оставаше все така невидим.
Пронизителният сигнал спря изведнъж, както бе и започнал. Дезориентиращите светлини го последваха. Вернианката въздъхна с облекчение. В следващия миг разбра, че тишината е била измамна. Незнайно откъде пред нея изскочи грамаден мъж с обветрено лице, сламена коса и воднисти очи.
─ Странен колет си ти – отбеляза насмешливо мъжът, докато я оглеждаше. Момичето не приличаше на натрапничка. Нямаше вид и на бегълка. – Как попадна тук?
─ Къде е Одис? – запита вместо отговор тя. Видът ѝ напомняше подгонено животинче. Очите ѝ излъчваха отчаяна решимост.
─ Не знам за какво говориш – мъжът вдигна рамене с безразличие. – Предлагам ти да тръгнеш доброволно, за да не се налага да използвам парализиращия лъч.
За кратък миг Шармила усети как дланите ѝ се затоплят. Сви ги в юмруци инстинктивно и, без да се замисля, насочи ръце към натрапника. Неочаквано и за двамата, юмруците се разтвориха и мъжът отскочи назад, блъснат от невидима сила. Благодарение на тренираните си рефлекси успя да стреля, преди да бъде повален.
Шармила почувства сковаващ студ по цялото си тяло. Опита да направи крачка назад, но краката ѝ не помръдваха. С ъгъла на окото си погледна към ръцете. Наистина ли тези безжизнено отпуснати парчета месо бяха нейни? Устата ѝ също беше скована. „Приличам на жива статуя“ – помисли унило.
Видя как мъжът се изправя и приближава. Стори ѝ се, че я погледна с известно уважение. Това обаче не му попречи да я нарами като трофей и безцеремонно да я понесе нанякъде. Искаше ѝ се да се разкрещи, да запита къде отиват, да разбере какво се е случило с Одис, но… челюстите ѝ оставаха все така парализирани.
Към инфо за книгата