Одис не се страхуваше от пътуване в партикална капсула. Дядо му сравняваше млечнобялата мъгла с камбана, подобна на онези, с които в предкосмическата епоха първите водолази се спускали на дъното. Беше защитна обвивка, граница между материалния човешки свят и безименната среда, из която се придвижваха. Като всички деца в училище, той беше изучавал теория на измеренията. Примерът с формисите , ходещи по повърхността на осморка, бе удобен, когато ставаше дума за отличаване на двуизмерния от триизмерния свят. Когато обаче се стигнеше до останалите измерения, невидими за човешките сетива, представите на учениците внезапно се объркваха, независимо от красотите на математическото моделиране.
Примерът с формисите обикновено се даваше, за да се обясни, че когато се пробие повърхността на осморката, формисите могат да използват третото измерение за придвижване, без да го познават. По същия начин хората използваха непознати измерения, преминавайки през комуникационните вихри.
Тери МакВали предпочиташе друг пример:
─ Представи си, че сме пълзящи буболечки, Одис – шепнеше той със заговорнически глас. – Затворени сме в празна стая. Намираме се в единия ъгъл на пода и искаме да стигнем до срещуположния ъгъл на тавана. Виждаме целта. Как ще я стигнем? Като пълзим, разбира се. Първо по едната, после по другата стена. Представи си обаче, че заедно с нас е затворена и една летяща буболечка. Как ще стигне тя до целта?
─ Като литне – отговаряше внукът с евристичен ентусиазъм.
─ Точно така, моето момче. Летящата буболечка ще използва крилете си. За разлика от нас, пълзящите, тя не само вижда, но може и да се придвижва в третото измерение.
─ А може ли летящата буболечка да вземе на крилата си някоя пълзяща? И така една по една да ги пренесе до другия ъгъл?
─ Това също е вариант – замисляше се дядото. – Важно е пълзящите буболечки да осъзнаят, че има и други начини за прекосяване на пространството. Важно е също така да търсят различни решения. Една ще се повози върху летящата си посестрима, друга ще си изобрети собствени криле, третата и четвъртата ще измислят път, по който да минат всички.
─ Както ти и Оливър Терв сте измислили комуникационните вихри и сега всички ги ползват.
─ Ти си умно момче, Одисей МакВали. Помни, че за всеки проблем има решение, което само чака да бъде открито.
Одис си припомни този разговор, докато се вслушваше в свистенето на партикалната капсула. Знаеше, че капсулите изтъняват по време на пътуване, но не беше чувал за стържещия шум. Дали беше резултат от преминаване през определени измерения? През непознати среди? Дали некомфортният превоз бе причина хората да се върнат към тунелите с каменни портали?
Комуникационните вихри не бяха ограничени с предварителни трасета и не зависеха от Вселенската енергийна мрежа. Вихър на Терв-МакВали можеше да се изгради между всеки две точки от познатото пространство. Обвивката създаваше временен тунел с дължина, пропорционална на капсулата и осигуряваше транспортиране по виртуално очертана траектория. Тъй като маршрутите между населените от човеците планети се повтаряха, изчисленията и навигирането между комуникационните станции бяха станали рутинни. Машините се грижеха изцяло за точните координати и параметри на пасажите.
Одис нямаше причина да се съмнява в изчисленията на Амбика. Невръстната ученичка на Паскал бе показала знания и умения, които биха засрамили много пълнолетни специалисти. Но това неспирно стържене, съчетано с постоянното заглъхване на ушите…
Нежната паяжина от пукнатини се появи изведнъж. Инстинктът му подсказа да потърси дихателната ампула, която Шара бе пъхнала в последния момент в ръката му.
И тогава осъзна, че не усеща ръката си, нито може да я види. Сякаш се беше стопила, заедно с цялото му тяло.
Единственото, което успяваше да види, бяха искрящи синкави пипалца, които като че ли изпълзяваха от главата му.
Тъмнината експлодира през мрежата пукнатини и завладя пространството около него. Пипалцата отчаяно затърсиха нещо, на което да се опрат.
„Мъглата се вдигна“ – помисли си иронично Одис. Едно пипалце за миг се сдоби с микроскопичен израстък, който тревожно изпулсира и изчезна.
Искрящите пипалца се множаха. Изплашени, настървени, агонизиращи, те безразсъдно се втурваха във всички посоки. Устремът им ги удължаваше и изтъняваше, докато накрая изцяло се стопяваха във всепоглъщащата тъмнина.
Съзнанието на Одис отслабваше, а с него и волята му за живот.
Дори не разбра кога тъмнината го погълна изцяло.
Към инфо за книгата