Шара любопитно оглеждаше пространството пред Входната точка. Над паркинга се носеше тихото бръмчене на потеглящи мобили. Прекъсваха ги резките звуци от пикиращи спидери и призивите на групови транспортери. Вернианката беше чувала за транспортните ограничения на Божата планета, затова наличието на технологичен превоз я изненада.
Пъстроцветната тълпа се разливаше с грохот по каменната настилка. Тропот на обувки, скърцащи багажни колички, ръмжащи мъжаги… Шумът ту се усилваше, ту заглъхваше, синхронизиран с пристигащите и заминаващи тунелни капсули.
За разлика от нея, Пако следеше човекопотока без особен ентусиазъм.
─ Ще наемем персонална кабина – каза Кая. – С нея няма да стигнем до Свещените земи на вещерите, но ще ни пренесе до Голямото зелено езеро.
─ И с какво ще се придвижим по-нататък? – полюбопитства Шармила.
─ Нека бъде изненада.
Въпреки нервността, която бе обхванала и тримата, позволиха на по-нетърпеливите да ги изпреварят в резервирането на превоз.
Като гледаше с какво усърдие жителите на Божата планета се надпреварват да отнемат мобил от съгражданите си, Пако неволно се натъжи. За тези ли хора той и приятелите му бяха рискували живота си преди години? Тях ли се опитваха да спасят сега от неназована опасност? Внезапно го обхвана непознато ожесточение и той се включи в битката по наемане на мобил.
Когато най-сетне се добраха до подходяща персонална кабина, той с облекчение се отпусна на седалката до пилота. Остави Кая да въведе маршрут.
─ Ще прекосим Преддверието по дължина – осведоми го тя. – След разклона за Тържището ще се спуснем по новия път към Голямото езеро.
─ Трябва ли ни разрешение за земите, през които ще минем?
─ Не. Ще прекосяваме ничии земи. Общностите избягват граници с Преддверието.
─ Защото е разположено около Входната точка?
Въпросът прозвуча като обвинение към предразсъдъците на местните.
─ Предполагам – сви рамене Кая. – Мястото се използва предимно като транспортен център. Само тук може да се намери удобен превоз към всички свещени земи.
Разговорът замря и Пако се присъедини към Шармила, която беше залепила лице за стъклото. Оглеждаха се през цялото време, докато кабината се носеше из Преддверието. Помпозните сгради, които отминаваха в началото, отстъпваха място на простички дву- и триетажни къщи, които в края на селището се смаляваха до занемарени постройки и схлупени колиби.
Сградите бяха обществени – хотели, гостилници и всякакви услуги за заминаващите и пристигащи жители от различните общности. Противно на очакванията, обслужването се извършваше на йерархичен, не на религиозен признак. Клиентелата навсякъде бе пъстроцветна, но сдържана.
Малко след като отминаха последната колиба, мобилът обяви начало на неохранявана територия.
Навлязоха в рядка горичка от жълтокори дървета. Стволовете им бяха тънки, като любопитни храсти, които източват снаги в надпревара да покорят небесата. Дребните листа проблясваха в яркозелено и оранж.
Свалил покрива на купето, Пако се наслаждаваше на топлия ветрец.
─ Аз ли съм глух или тези листа не шумолят? – запита, докато със затворени очи подлагаше лицето си на вятърните ласки.
─ Това са бамрези – отвърна оракулът. – Листата им са прекалено малки и тънки. Очите ни улавят движението, но шумът не достига до слуха ни.
─ Също като хората тук – подхвърли Пако. – Виждат се един друг, но не се чуват.
Кая без нужда провери позицията на мобила.
─ Казват, че в първите години след Разселването Земята се страхувала от Бойна звезда – заговори тя след кратка пауза. – Докато не се появил генерал Максуел и сложил ред в джунглата. С Божата планета било обратно. Дълго време била считана за спокойно място. Религиозните общности обаче се оказали непримирими войнолюбци, напук на повсеместните проповеди за смирение.
─ Лицемерието е в природата на жреците – съгласи се Пако.
Продължиха мълчаливо, заети със собствените си мисли. Бамрезовата горичка остана зад тях, заменена от безкрайни ливади с висока, буйна трева и нискостеблени диви плодове.
─ Учудвам се, че никой не предявява претенции за тази плодородна земя – не се сдържа Шармила.
─ Земята тук наистина е плодородна, но само през сухия сезон – усмихна се Кая. – Когато завалят дъждовете, всичко наоколо се превръща в огромно блато. Земното правителство искало да построи преди години наколни жилища, но освен деструктиви, никой друг не проявил интерес.
─ Жалко, наистина.
─ Не и за вещерите. Липсата на съседи им харесва. Знам, че самите те подхранват блатните легенди. Пазят се от зли очи – като нас.
Пако се засмя. За разлика от Шармила той знаеше, че „магьосниците“ и вещерите бяха недолюбвани общности на планетата. Жреците от всички религии ги анатемосваха, сатанизираха живота им и караха последователите си да се страхуват от тях. Хората ги отбягваха, но когато молитвите оставаха без отговор, тайно прибягваха до помощта им.
─ И тук ли ще пресичаме изкуствена мъгла? – запита той. Брегът на езерото белееше в маранята пред тях.
─ Не, но трябва да внимаваш къде стъпваш, за да не те отвлекат блатните духове – подкачи го Кая.
─ Много смешно! – озъби се той по старчески, но когато пътят пред тях свърши и се наложи да слезе, разбра, че тя не се шегуваше.
Краката им потънаха до глезените в кал.
Огледаха се безпомощно, без да посмеят да мръднат, за да не потънат още по-дълбоко в тресавището.
Кая пусна няколко блестящи камъчета в тясна цилиндрична кутия отстрани на мобила и го програмира да се върне в Преддверието.
─ С какво го зареди? – запита Шармила. Всичко, което ѝ се случваше тук, бе толкова различно от живота, който познаваше.
─ Еделите не са гориво – отговори Пако вместо оракула. – Те са разплащателно средство.
─ Разплащане? За какво? – не разбра Шара.
─ За услугата, за превоза. Тази планета е с фискален режим. Всичко, което искаш да получиш – стока или услуга, струва пари. Определен брой едели.
Шара продължи да гледа с недоумение, затова той само махна с ръка:
─ Друг път ще ти обясня. Сега запомни само, че не трябва да се разделяш с малката торбичка, която ти дадоха на изходящия контрол.
─ Пако е прав. Пази си еделите. Не знаеш кога и къде ще ти потрябват – усмихна се оракулът и направи знак да я последват.
Закрачиха внимателно, като стъпваха в нейните следи. Тя бе наясно с пътеката, защото земята под краката им остана твърда. Пако си даде сметка, че без нея ги очакваше бъдеще на кални чудовища.
Край брега ги посрещна поредно разочарование: зеленият цвят на водата, който превръщаше отражението на небето в изумруд, се дължеше на безкрайна колония от мрежести водорасли. Сладководните, прилични на салата алгаси, се простираха до хоризонта във всички посоки. Голямото зелено езеро се оказа най-голямото блато, което Пако бе виждал в живота си.
И първото, което виждаше Шармила.
На импровизирания кей пред тях лениво се поклащаше плоскодънна лодка. Изглеждаше потресаващо нестабилна.
Кая се запъти към нея.
Пако реши, че ще пропътува разстоянието със затворени очи.
Към инфо за книгата