Тежката, очукана входна врата, преживяла безброй пиянски набези, се отвори със скърцане. На прага на кръчмата се извиси силуета на едър мъж с дълго до прасците палто и бръсната до голо глава. Мъжът разкърши врат и захлопна вратата зад себе си с ритник. Шумът отклони погледите на отегчените посетители от халбите им с бира. Очите на всички се впериха в новодошлия.
─ А, Мрачен, ти ли си? – подвикна невъзмутимо дребното човече зад бара. Патешкото му лице се разтегна в нещо като усмивка. – Зап’яй, зап’яй. Запазил съм ти бутилка дракица.
Докато говореше, човечето с въртеливи движения плъзгаше по плота ръка, обвита в съмнително чист парцал.
─ Разкарай тая гнусотия от ръката си, Чово – избоботи в отговор гостът. – Повръща ми се само като те гледам.
Барманът тутакси спря мисията по размазване на мръсотия. Бръкна под плота и извади триъгълна водна чаша. До нея сложи неотваряно шише с тъмнозелена течност.
Мрачния се придвижи с тромави стъпки до бара.
─ Наливай! – заповяда.
Чово сръчно отвинти капачката, повдигна чашата на нивото на очите си и започна да сипва дракица до някаква видима само за него черта. Докато го чакаше, гологлавият се подпря с лакът на плота, извъртя се леко и започна да оглежда помещението с присвити очи. Мъжете, задоволили любопитството си при неговото влизане, отново надигаха халби сред монотонни разговори.
─ Другите дойдоха ли?
Въпросът бе отправен към бармана.
─ Да, всички – потвърди той с готовност и заизрежда: – Бляскавия, Потурана , Зъбатия, Стъкления, Веселяка… Даже Изкушението. Пристигна преди около час, мотаеше се тук из салона.
Гологлавият направи кисела гримаса:
─ И за чий се е довлякла?
─ Ами той, такова, Стъкления искал…
Чово млъкна, като забеляза унищожителния поглед, който му метна Мрачния. Преди време той и изкусителната блондинка бяха напът да изрекат обетите си, но тя внезапно се отказа и предпочете Дорм Вегас, водача на Югоизточния протекторат. Тогава гологлавият изчезна за няколко месеца, а из Ситала бяха плъзнали слухове за незнаен юнак, който трепел де що види в Казаанските гори.
Чово благодари на съдбата, че в този миг Изкушението не беше в салона, и повтори благодарността си, когато забеляза, че вниманието на Мрачния бе привлечено от масата в най-тъмния ъгъл на салона. Там, възможно най-далеч от погледите на останалите посетители, се беше настанила умислена брюнетка, облечена в торбестите дрехи на Федералните покрайнини.
─ Тая пък коя е? – кимна Мрачния към жената, като се опитваше да си спомни къде е виждал лицето й.
─ Нямам представа – довери на ухото му Чово. – Дойде, поръча си червен малц и се кротна на масата, преди да й обясня правилата.
─ Не й липсва смелост – врътна глава гологлавият с изражение, което можеше да се приеме и за симпатия. – Да взема да я препитам, а?
Барманът се ухили и сви рамене.
Мрачния хвана в едната си ръка чашата, в другата бутилката и се запромъква между масите, без да обръща внимание на телата, които буташе и неясните мрънкания, които го следваха. Като стигна до ъгъла, стовари пиенето на масата и се разположи на стол срещу брюнетката в любимата си разкрачена богатирска поза:
─ Казаха ми, че си търсиш компания.
Вторачи се в нея с безочливост, от която жените обикновено започваха да пърхат с мигли или отклоняваха очи. Непознатата срещна погледа му с ледено спокойствие:
─ Коя съм аз, че да опровергавам слухове.
─ И аз това питам: коя си?
Въпросът остана без отговор, защото в същия миг през вратата нахлуха десетина мъже в сивите облекла на градска стража и се насочиха към масата в ъгъла. Мрачния и жената се озоваха заобиколени от малкия отряд.
─ В името на император Бакиян, оставете оръжията на масата и ни следвайте – разпореди един от мъжете, със сребърни нашивки на десетник.
─ Господа, ще приема думите ви за неуместна шега – брюнетката се взря с ведър поглед в десетника. – Какви оръжия очаквате от мен? Да си сваля иглите за коса? Или пък брошката? – продължи, като се усмихваше и обхождаше с поглед заобиколилите я мъже.
Забеляза как някои се сконфузиха, други разтегнаха устни в усмивка. В изражението и облеклото на тази жена наистина нямаше нищо, което би могло да представлява заплаха за краля и държавата. Миловидно личице, скрито под разбъркани снопове коса, големи черни очи с трепкащи мигли, прехапана долна устна. Широките й дрехи бяха чисти, но захабени, а дамската торбичка на колана – износена, макар и здрава.
Бедната женица вероятно беше жертва на интрига – не беше първата, нямаше да бъде и последна. Шпиономанията в града се разрастваше от месеци, благодарение на щедрите награди, които хазната раздаваше на бдителните граждани.
Десетникът усети колебанията на хората си и побърза да обяви с равен глас:
─  Вивиан Чендеш, имам заповед да Ви отведа за разпит при генерал Торат. Обвинителният съвет се нуждае от Вашите свидетелски показания.
─ Откога свидетелите се откарват за показания под стража? – стрелна го с очи брюнетката.
Той замълча, но даде с жест да се разбере, че търпението му е на изчерпване.
Мрачния наблюдаваше случващото се с интерес. Обвинителният съвет беше институция, преследваща Специалните. Генерал Торат бе известен с ненавистта си към тях. Какво общо ми могла да има с тях тази невзрачна жена? Дали не беше провокатор? Или вдовица на Специален? Ако бе второто, нищо добро не я очакваше в Кулата.
Проследи погледа й. Стори му се, че тя преценява позициите и готовността на всеки от стражите. „Да не е самоубийца? Пълна лудост е да се изправи невъоръжена срещу десет куршума.“
Мисълта за подобна лудост му хареса, но още преди да я осъзнае, жената скочи с незнайно откъде извадена рапира. В другата й ръка проблесна двуостър нож, от който се стичаха червени капки – един от стражите, стоял зад гърба й, се свлече на земята с прерязано гърло. Секундата внимание, която колегите му отделиха, за да проследят падането, бе достатъчна за нападателката. Тя размаха сабята с елегантни и премерени движения, като художник, нанасящ последните щрихи върху своя шедьовър. Трима от мъжете насреща й изохкаха, докато коланите с пистолетите им се свличаха на земята. Четвъртият се хвана за гърлото в опит да спре шурналата кръв. Преди обаче жената да направи следващия си ход, се чуха прещраквания на ударници и две дула – на десетника и още един от стражите – се насочиха към главата й.
Мрачния улови движението на оръжията като на забавен каданс. С отигран жест сръга в корема стоящия отдясно на него страж и докато онзи се превиваше, го прасна с юмрук в челюстта. Едновременно с движението на ръката от ръкава му изхвърча шурикен, който се заби в окото на прицелващия се в жената. Той залитна назад, изстрелът от пистолета му отиде във въздуха.
Десетникът инстинктивно завъртя оръжие в посока на стрелбата. Мрачния използва момента и скочи на масата зад жената, извадил собствения си игломет. Тя опря гръб о неговия.
─ Вивиан, значи – извика той, докато стреляше в десетника.
─ Така излиза – отвърна тя, без да отмества очи от своите цели.
Десетникът с хъркащ рев се строполи на земята. Оцелелите стражи се спогледаха нерешително. Един от тях вдигна ръце и направи знак на останалите да се изтеглят към вратата. Самият той остана в позата на пленник, докато другарите му изчезнаха в сенките на падналия здрач. Когато се увери, че са в безопасност, свали ръце.
Мрачния с нежелание кимна и стражникът напусна заведението.
Вивиан огледа вперените в нея десетки мъжки очи. В настъпилата тишина се чувстваше като циркова актриса пред изпълнение на смъртоносен номер. „Какво пък, като искат зрелище, да им го осигурим“ – усмихна се наум. Повдигна края на дрехата си и изтри рапирата в нея, след това скочи от масата с преднамерена тромавост. Мрачния я последва. Шумът, който вдигнаха, послужи като сигнал на посетителите – погледите им се върнаха към собствените питиета и скоро приглушени разговори изпълниха въздуха.
Вивиан почисти ножа, прибра оръжията си и се завъртя с лице към неочаквания помагач:
─ Благодаря – подаде официално ръка.
─ Пак заповядай.
─ Защо ми помогна?
─ Тези идиоти ни прекъснаха в най-интересния момент.
Тя се засмя. Мрачния се взря в очите й – тъмни, дълбоки, спокойни. Стори му се, че наднича в беззвездно небе.
─ Какво правите тук, госпожице Чендеш?
─ Вивиан.
─ Така да бъде. Та, какво правиш тук, Вивиан? Генерал Торат не изпраща въоръжени отряди за „Добре дошли“ на случайни чужденци. Още по-малко, когато тези чужденци са жени.
─ Подозирам, че имаш готов отговор – сви рамене тя.
─ Имам няколко, но нито един от тях не ми изглежда достатъчно вероятен.
─ О!
Лицето й запази безстрастния си вид, но устните й се свиха предизвикателно. Мрачния откъсна поглед от нея и се заоглежда за чашата си. Откри я на пода, където лежеше счупена заедно с парчета от бутилката дракица.
─ Няма схватка без невинни жертви – изсумтя той.
─ Така си е – съгласи се Вивиан.
Погледите им отново се срещнаха.
─ Трябва да вървя – заяви Мрачния. – Съветвам те и ти да се махнеш оттук по най-бързия начин. Стражите, които избягаха, вече докладват на Торат.
─ Знам – тя смръщи вежди и се загледа в кървавата локвичка пред краката си, която бавно се просмукваше в пръстения под. Шумът от местещи се столове зад гърба й подсказваше, че и останалите посетители бяха наясно със ситуацията и бързаха да напуснат заведението.
─ Имаш ли къде да се скриеш? – поинтересува се Мрачния.
─ Едва ли. Забелязах, че ме следят от самото кацане. Размотавах се из целия град, за да се отскубна. Реших, че съм успяла, но…
─ Така и не ми каза коя си.
─ Вече знаеш името ми, а това е повече, отколкото мога да си позволя.
Стомахът на Мрачния се сви от лошо предчувствие.
Вивиан Чендеш не беше първата жена с бойни умения, която срещаше в живота си. Гените на древните амазонки се бяха оказали по-силни от всички религиозни и цивилизационни усилия на мъжете да укротят непокорните си ребра. Преминали през клади, криворазбран феминизъм, унисексизъм и конкуренцията на женолицевите, жените-воини бяха оцелели и продължаваха да всяват смут както в сърцата на „силния пол“, така и в тези на по-нежните представителки на своя собствен.
Само че Вивиан не беше обикновена жена-воин. Не носеше нито плътно прилепнали по тялото кожени дрехи като матриарсите от Хадейра, нито кадронска броня като богатирките от Степея, нито камуфлажната униформа на етранилските армейки.
В ума на Мрачния прелетяха картините от току-що завършилата схватка – почти неуловимите движения на брюнетката, прецизните удари, преценяващият поглед на хищник по време на лов… Възможно ли бе? Не, жените нямаха място при Специалните! Употребата на сила и начинът на живот противоречаха на съзидателната им същност. Вярно, съществуваше Изкушението, но тя беше изключение и бе приета заради чисто женските си умения на съблазнителка. Дребната чернокоска пред очите му едва ли притежаваше такива.
И все пак… Жената пред него криеше своите умения и бе преследвана от хората на генерал Торат. За Мрачния имаше само един начин да се убеди в предположенията си:
─ Тръгваш с мен! – обяви той.
─ Дори не съм си помисляла друго.
─ Какво? –бързото и безусловно съгласие го шокира.
─ Мисля, че отиваме на едно и също място.
─ Не се хващам на женски игрички.
Той я стисна силно над лакътя и я помъкна през опразненото заведение. По пътя замитаха всичко незакрепено, попаднало в периметъра на движението им, но Чово изглеждаше напълно равнодушен към падащите чаши, чинии и огризки от храна.
Озовали се на бара, двамата свиха към вратата, през която Чово и помощникът му периодично изчезваха и се връщаха с пълни кани и бъчонки.
Зад вратата ги блъсна плътна тъмнина. Трябваха им секунди, за да привикнат очите им и да различат очертанията на тясна дървена стълба, която започваше на крачка вляво от вратата и като тромава лиана се виеше към таванско помещение.
─ Ще мина пръв – обяви Мрачния. – Следвай ме и дори не си помисляй за друго.
Жената до него кимна с безразличие.