Случайна среща бе. Преди години.
Представихме се – поздрави с глава,
изреждане на титли, малко име
и прозаични, делнични слова.

Неведоми, битиетата ни книжни
събраха ни по повод величав.
Усмихвах се, ти кимаше безгрижно,
разсеяно ми драсна автограф.

А после пак се срещнахме. Случайно.
И бъбрихме за празните неща,
но в думите ни криеха се тайни,
сякаш нашепнати от палави деца.

Погали ме със поглед и в прегръдка
притисна ме на тръгване за миг.
В ръцете ти безпомощна изтръпнах,
превърнала се в свой суров съдник.

Случайно ли със устни те докоснах?
Случайно ли потърси моите ти?
И сякаш вечност бе мълниеносна –
случайност облада ни и смути.

Опитахме зад разум да се скрием,
с цинизъм да превърнем чувства в грях,
случайността в забрава да обвием
и силата й да превърнем в прах.

Но тайно, по неведоми пътеки
тя връща ни и днес един към друг,
сърцата ни с усилия нелеки
да убеди да бият заедно тук.