ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

Изнизва се, изнизва броеницата
на дните ми човешки.
Търкулват се неудържими
от пръстите ми отмалели
зърната черно-бели.
И все едно –
били те леки или тежки,
празни или пълни,
все едно –
ще ги погълне
зърно подир зърно
в неразгаданата си тайна
вечната безкрайност…

Да, тъжно ми е –
както всекиму, поел към края…
Но не роптая,
не се и плаша –
благодаря:
Родих се и живях на тази наша
хилядолетница земя.

И слънцето ме гря
и вкусих и най-сладкия,
и най-горчивия й плод…
И радвах се, и много страдах –
но никога не те проклех,
а благославях те –
Живот!

НЕ ЗНАМ И ЗНАМ

И още съм отсам,
но вече виждам, виждам –
началото и краят
как бързо се сближават,
как хоризонтът мой
несетно се скъсява
и кипнала, приижда
деветата вълна.

Не знам дали на края
ще имам кротък залез –
в живота не сполучих
да имам кротък ден…
Но затова пък зная,
че няма да е кротък
и няма да е скучен
и споменът за мен.

29.II.1982