ТИ ИСКАШЕ

Ти искаше да бъдеш волна и сама,
да нямаш родни връзки, свиден кът,
да скиташ с вятъра по цялата земя,
да не поглеждаш минатия път.

Ти искаше от недостигнат връх
света да видиш долу – дребен, уморен, –
да вкусиш острия, пронизващ лъх
на най-далечното, неминато море.

Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина – целия разтворен свят,
а вложи всичко – свят, живот и сън –
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.

УНЕС

Говори, говори, говори! –
аз притварям очи и те слушам:
– Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша…

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

– Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!

ЛАВИНА

Аз няма нищо да говоря
и нищо няма да те питам.
Говори доста твоя поглед морен
и твоето лице изпито.

В гнета на безизходност пълна
безумна любовта ни пламна
и ний оставихме да ни погълне
мигът на радостта измамна.

И в треската, що ни убива,
като слепци в нощта се дирим
и по-невъзвратимо ни опива
вихрушката, която свири…

И нека тътне помежду ни,
да рухне бялата лавина,
смъртта с любов ще ни целуне
там долу, в бездната раззинала.