Малката походна сергия се появи на спирката в края на лятото. Сгъваема масичка, върху която бяха наредени разноцветни гривни и герданчета.
Продавачката, топчеста женица с посивяла къдрава коса, се разполагаше всяка сутрин в циментирания квадрат, останал от съборената будка за вестници. Не натрапваше стоката си. Жените сами отиваха при нея, най-често с въпроси за зодиакални и защитни камъни.
Понякога, докато чаках автобуса, аз също се заглеждах в гривните.
Беше една от онези мрачни утрини, в които си спомнях за Селинджър и лова на рибки бананки. Притичах до спирката в лек тръс, без да мисля за калта, която полепваше по панталона ми. Погледнах електронното табло с разписанието. Върху него присветваше надеждата, че автобусът ще дойде след две минути. Но имаше нещо нередно: на спирката нямаше други чакащи, освен мен. „Е, таблото очевидно работи в друго времепространство“ – отбелязах със сутрешна доза сарказъм.
В главата ми се загнезди думата „закъснение“, а край нея се завъртяха крайни срокове и болни колеги.
– Не обичаш дъждовното време – прекъсна размишленията ми напевен женски глас.
Обърнах се по посока на гласа. Сивокосата се усмихваше насреща ми – повече с очи, отколкото с уста. Бе напуснала руините на вестникарската будка и бе настанила сергията си под навеса.
– Отдавна ли мина автобусът? – попитах вместо отговор. Не бях настроена за улична психоанализа.
– Ще дойде до пет минути.
– Съмнявам се, на спирката няма жив човек.
– А, това ли? Предишният закъсня.
Какво пък, бях пропуснала тази възможност. Благодарих и вперих поглед в жилищния блок от другата страна на улицата.
– Ето, вземи – в ръката на продавачката присветна нещо розово. – Имаш куп въпроси за решаване. Тази гривна ще ти донесе баланс и положителен изход от проблемите.
– Нямам дребни – отвърнах не особено любезно. Подразни ме не толкова фамилиарниченето, колкото нелепият опит за продажба.
– Не ми я плащай – прозвуча неочакваният отговор. – Изпробвай я днес и ако не помогне, ще ми я върнеш.
Нямаше причина да откажа, а силуетът на пристигащия автобус ме отърва от по-нататъшна принудителна комуникация.
Въпреки тревогите си, пристигнах в офиса навреме, Е, не успях да си сипя кафе преди редовната оперативна среща. За късмет тя се оказа кратка и неочаквано продуктивна.
Наваксах с кофеина и едва тогава се върнах при екипа. Посрещна ме колегата, оставил съобщение, че ще отсъства. Не бил болен. Посетил личния си лекар, който го прегледал и успокоил параноята му. Успокоих се и аз – нямаше да се налагат промени в работния график. И макар че времето за изпълнение на задачата беше кратко, имахме шансове да я завършим в срок. Ако поработим извънредно, разбира се.
Внезапно си спомних за двойката студенти, които предпочитаха да работят почасово. Обадих им се. Договорихме се да дойдат след приключване на занятията в университета.
Събитията продължиха да се развиват положително през целия ден. Разбирах, че е въпрос на случайност, но уговорката си беше уговорка, затова на другата сутрин платих гривната на сивокосата.
Седмица по-късно двете отново бяхме сами на спирката.
– Трябва да вярваш в себе си – подвикна ми тя.
– Моля?
– Имаш много дарби, но приятелите ти вярват в тях повече, отколкото ти самата – гръмогласното обяснение ме накара да доближа сергията. Нямах намерение да улеснявам махленските слухари.
– Приятелите затова са приятели, за да вярват в мен – пошегувах се кисело.
Жената ме погледна с многозначителна усмивка. Вече знаех какво ще направи и тайно се възхищавах на търговския ѝ талант. Този път гривната се състоеше от есенно-жълти сферички със златистокафяви ивици по тях.
– Тигрово око – заяви продавачката. – Наричат го камък на сбъднатите желания. Помага при стрес, вдъхва увереност, насочва енергията в правилна посока.
– Чела съм, че за моята зодия камъкът на успеха бил рубин – беше жалък опит за провокация. Жалък и несполучлив:
– Ако искаш, ще ти направя зодиакална гривна – поде мигновено жената. – Но тази тук е универсална. Изпробвай я, поноси я няколко дни. Гарантирам успех в работата и във всяко начинание. Ако греша, ще ти направя рубинена и няма да я доплащаш.
Сделката беше честна. Тигровите очи залепнаха за китката ми, а портфейлът ми се раздели с една беронка. Успехът струваше двойно по-скъпо от решаването на проблеми.
Безсмислено е да ви казвам колко скептично бях настроена към възможностите на новата си гривна. Задържах я само защото се връзваше с шала и обеците ми.
Същия следобед приключих месечния електронен бюлетин и го разпратих на колегите. Работата по бюлетина обикновено ми отнемаше два-три дни. Този път се справих за часове! „Добре започваш“ – погледнах шеговито гривната. Не знаех, че чудесата тепърва предстоят: на следващия ден получих потвърждение за публикуването на моя статия в столичен ежедневник; два дни по-късно любителският ми клип, участвал в конкурс за видеорепортажи, бе отличен с поощрителна награда, а седмица след закупуването на гривната пиар отделът на компанията ми предложи нова позиция – същата, за която безуспешно бях кандидатствала през пролетта. Нима гривната наистина сбъдваше желания?
Реших да споделя случилото се с приятелка. Жана ми се стори най-подходяща за целта – занимаваше се с йога и подобряваше енергийните си защити, четеше езотерични книги и всяка седмица си правеше хороскоп. За съжаление настроението ѝ беше далеч от моя ментален ентусиазъм. Оказа се, че докато тя усъвършенствала своята духовна същност, съпругът ѝ се бил съсредоточил върху телесната. С кварталната аптекарка.
Успокоих Жана, доколкото можах, а междувременно ми хрумна идея. Два дни по-късно приятелката ми се сдоби с гривна от лунен камък. Чух, че аптекарката вече е зарязала мъжа ѝ.
От този ден нататък не пропусках да поздравя жената на сергията. При всяка възможност разговаряхме за живота, за камъните и за всичко останало. Забелязах, че ѝ е приятно да си бъбри с мен, затова не се изненадах, когато една сутрин ме посрещна с поредния подарък: гривна и колие от черни, непрозрачни камъни със стъкловиден блясък. Поднесе ми ги в кадифена кутийка с форма на сърце. „Ово е made in China“ – засмях се наум. Аз самата бях купувала такива кутийки от Илиянци.
– Камъкът на пътешествениците – обясни продавачката. – В древността го смятали за връзка с лунната магия. Действието му зависи от фазата на луната и от типа и характера на човека.
– Красив е – отговорих аз, докато разглеждах странните, издължени форми на отделните елементи. – Значи според теб имам нужда да попътувам? – придружих думите си с усмивка, за да не си помисли, че я иронизирам.
– О, да, време е да попътуваш. Имаш ли метла?
Въпросът ме свари неподготвена. Замислих се. Трябва да имаше една, забутана сред боклуците в мазето. Почти неизползвана, с дълга дръжка.
– Бях сигурна – зарадва се жената, когато потвърдих. – Слагаш това герданче на дръжката, като го усукваш ето така – тя ловко завърза колието на неразгадаема фльонга. – Около педя от върха, най-много две педи. Гривната задължително на дясната ръка, с която хващаш метлата.
– И после какво? Викам „Горе“ и я яхвам? – сетих се за сцената от „Хари Потър“, в която малките магьосници се учеха да летят.
– Не, първо я яхваш, после изричаш тези думи – продавачката извади от кутийката възглавничката, върху която бяха положени бижутата. На дъното, на белия картон, бяха надраскани дузина нищо незначещи буквосъчетания. – Трябва да си на открито, когато ги изричаш. Имаш балкон, нали?
Кимнах. В главата ми заседна образа на летяща върху метла гола жена с развети коси. Нощен полет над града. Името на жената бе Маргарита. Интересно, до този момент не бях се замисляла за името на моята събеседничка.
На спирката пристигна автобус. Вратите се отвориха и от тях се изсипа тълпа ученици. С весел кикот и подсвирквания групата се запровлачва към близкото училище. Две от момичетата се отделиха и се насочиха към нас.
– Госпожо Грета, всичко стана точно както предсказахте – завикаха те отдалеч. – Идваме да платим.
Продавачката им махна с ръка и докато те брояха левчетата си, тя съзаклятнически се обърна към мен:
– Можеш да летиш, когато си пожелаеш, но понеже си начинаеща, съветвам те да започнеш в един от Дните на метлите – погледна дебилното ми изражение и допълни: – Разбира се, че ги знаеш! Наричат ги мистични, тайнствени, магически и още куп неща. Най-близкият е 31–ви октомври.
– Хелоуин? Ами да, как не се сетих!
Не беше ирония, по-скоро облекчение. Госпожа Грета очевидно ми правеше подарък за маскарад, а аз, глупачката, си въобразих какво ли не. Побързах да се сбогувам, оставяйки двете момичета да изливат тинейджърските си неволи пред сергията с чудотворни гривни.
Не вярвам в летящи вещици, но когато се прибрах, все пак извадих метлата от мазето. Сега стои на балкона, докато черните бижута нетърпеливо присветват между останалите гривни. Вечер, преди да заспя, си повтарям думите от дъното на кадифената кутийка. Какво пък, вчера тигровите очи ми донесоха поредното признание, а Хелоуин е след броени дни.