Огънче

Беше страхотен тип! Още като го видях на спирката и си паднах по него. Мислех да му поискам огънче, но после реших да го оставя той да направи първата крачка. Извадих цигара и защраках със собствената си запалка. Погледът му се плъзна по фигурата ми и се закова върху лицето. Присвитите му очи ме пронизаха с безразличие.
Небрежно всмукнах порция никотин и на свой ред го огледах: черно кожено яке с капси, метални гривни по ръцете и обеца на лявото ухо. Двата сантиметра коса стърчаха предизвикателно на миловидната му глава. Той бръкна за цигари.
„Едно на нула за мене“ – отбелязах мислено. В този миг от тъмното изникна дългокоса върлина и се приближи до моя обект:
— Извинявай, Кроки, отдавна ли чакаш?
— Пак ли беше у баба си? – попита моят тип с неособено плътен глас.
— Нямам избор, знаеш.
— Поне кибрит имаш ли?
Върлината порови безрезултатно по джобовете и погледът му се спря върху мен.
— Искай от каката – предложи той.
„Най-после!“ – зарадвах се аз.
Моят тип се приближи и вежливо попита:
— Може ли малко огънче?
— Да, момент – засуетих се аз.
Щракнах запалката и видях, че пред мен стоеше… момиче!
— Тенкс – каза то.
И като се сгуши до върлината, потъна с него в тъмнината.
Пъхнах „огънчето“ в джоба си.
Всъщност, беше доста невзрачно създание. Въпреки коженото яке.

>> Обратно към ПРОЗА >>