Приказка за Розата

Бе цвят на роза. Нежна и красива,
ухаеща на лято и мечта;
все още неразцъфнала, щастлива,
че има свойто място на света.
Отвсякъде я гледаха с възхита.
Тя толкова бе свикнала така,
че не бодеше, като, без да пита,
откъсна я Човешката ръка.

Избра за нея скъпоценна ваза,
наля за нея изворна вода.
Най-слънчевото място й показа
и бдеше, да не връхлети беда.
И Розата разцъфна с аромата
на бляскава и нежна красота.
И радваше се, виждайки Ръката
да гали с обич нейните листа.

Но времето не искаше да спира –
неумолимо крачеше напред
и Розата, сама без да разбира,
се свиваше като пред буца лед.
Увяхваха листенца и Ръката
ги късаше, за да я вижда жива,
а Розата потръпваше, горката,
от болка и молба да е красива.

Тъй все по-рядко галеше Ръката
листенцата, изправени с копнеж.
И все по-мътна ставаше водата.
И все по-слаб бе ароматът свеж.
И ето, че настъпи ден, когато
протегна се Ръката, но замря.
И вместо да се върне пак обратно,
от вазата водата тя изля.

А Розата? Тя беше още жива,
макар и потъмняла от скръбта.
Макар изсъхнала, тя бе красива.
И вместо сълзи, ронеше листа.

    One thought on “Приказка за Розата

    1. Освен в стихосбирката „Есенно сърце“, поемата е публикувана и на сайта „Откровения“.
      Не бях влизала в сайта от години. От всичките ми произведения, публикувани там, тази приказка беше с най-голям брой оценки и коментари. Изненадах се приятно, когато видях, че читателите са единодушни – нямаше оценка под максималната.

      Честно казано, това е и едно от любимите ми произведения. Радвам се, че се харесва и на други хора.

    Comments are closed.