(фантастична поема, откъс)

Оглеждах се и тихичко си шепнех
онези стихове за дявола с абсента,
когато образът ми сякаш се размекна
и някой каза ми да спра момента.

Дори не знаех как да го направя.
Безпомощно примигнах със очи
към свойто отражение, което
сред сребърна мъгла се заличи.

Сияйна отразяваща повърхност
с отблясъци на лунна светлина
смени без милост скромната ми външност
със някаква готическа жена.
Жената със усмивка ме подкани,
ръка протегна – да ме поведе;
подадох й със любопитство длани,
разбуждайки в мен спящото дете.

Прозрачното и крехко огледало
разля се като сив и лъскав мрак
и някъде в съзнанието заспало
проблесна мисъл за фатален знак.
Дланта ми сякаш пламна и потъна.
Главата ми във ледена вода
се потопи. И аз, платинно-струнна,
промъкнах се през странната врата.