Патилански спомен

Акростих: Патилански спомен, изтупан от прахта

Помниш ли, Смехурко,
аленото цвете,
туй, дето поникна
измежду паветата.
Лани пак го зърнах
аз със болка сладка.
Нощта съща, в тъмното
сложих му оградка.
Като я видели,
изохкали дружно
съседите мили –
пътят бил им нужен.
Оградката свили,
мене посочили –
егоисти стари!
Не можах да мигна
и баба ме свари.
Затъкна ръкави,
та десница вдигна.
Удари ме здраво.
Повтори, потрети…
Анджък – вика, – браво!
Нá ти тебе цвете!“
Отскубнах се, хукнах,
та да позабрави.
По тъмно се вмъкнах –
ръмжи, не прощава,
ама аз съм печен.
Хайде, пък със здраве!
Твой приятел вечен,
Аз, де, Патиланчо.


>> Обратно към ПОЕЗИЯ >>