Илюзия (откъси от непубликуван роман)

***

─ Добре ли се чувстваш, синко? Изглежда все още прекарваш твърде много време в офиса. Не посвещаваш ли повече време на семейството?
─ Добре съм, отче. Почти цялото си време прекарвам със семейството. Превърнал съм се в бавачка на сина. Вече дори не съм сигурен, че в офиса си спомнят кой съм… Лекарства, физиотерапия, почивка… Би трябвало да се чувствам подмладен, а всъщност се чувствам ужасно остарял.
─ Не губи вяра, синко. Той вижда всичко и усилията ти ще бъдат възнаградени. Направи ли онова, което ти казах?
─ Да, отче. Макар съвестта да ми нашепва, че постъпих зле с онази жена.
─ Трябва да бъдеш силен, Едуард. Онази жена е изпратена от Сатаната, тя е твоето изкушение, тест за твоята вяра и за силата на духа ти. Сърцето ти е добро и жалостиво, но бъди сигурен, че ако отстъпиш макар и крачка, тя ще погуби душата ти. А може би не само нея. Не беше ли появата й причина за болестта ти? Не се ли влошава здравето ти всеки път когато се сещаш за нея? Не виждаш ли ЗНАКА?
─ Не знам… Съвестта ми се бори с разума всеки път, когато си спомня за нея. Тя е деликатна, искрена, добра. Имаше възможност да ме дискредитира, но предпочете мълчанието. А аз? Как се отнесох аз?
─ Не се укорявай. Правиш онова, което е правилно и най-добро за всички ни. Помисли, може би правиш услуга и на нея, може би тя ще стане нов човек, след като се пречисти.
─ Да се пречисти от какво? От мръсотията, която изсипах?
─ Не се предавай сега, момче. Обещах да ти помогна и ще го направя, но ти трябва да преболедуваш тази жена. Не наранявай хората, които те обичат. Бори се! Пребориш ли се със себе си, ще пребориш и болестта.
Протойерей Йеремия изпрати до вратата любимия си енориаш, прегърна го, за да го окуражи още малко и бързо заситни обратно между двата реда пейки.
Напускайки църквата, Едуард почуства прилив на сили и ентусиазъм, какъвто му липсваше преди два часа, когато прекрачи прага на чисто новия храм „Св.пророк Илия”. Беседите с отеца винаги го ободряваха, отрезвяваха преценката му за важните и маловажните неща в живота, помагаха му да върви напред.
Църквата отдавна бе станала част от живота му – още от мига, в който бе видял Емилия и тя го убеди да участва в благотворителния концерт за сираци. Започна да й помага и с времето откри в нея добродетелите, които неизменно карат мъжете да си представят една жена като майка на децата си и да поискат ръката й. Бяха минали през своите добри и лоши моменти и отец Йеремия винаги беше до тях – напътстваше ги, помагаше им да преодоляват трудностите заедно, подкрепяше начинанията им – не само с думите, но и с контактите си.
Едуард неволно се усмихна, кaто си помисли, че може би трябва да съкрати разходите за психоаналитик. В крайна сметка, доктор Витков и отецът задаваха почти едни и същи въпроси и даваха почти еднакви отговори за онова, което го вълнуваше. Като се замислеше, дори се интересуваха от едни и същи детайли. Беше логично – и двамата се опитваха да приспиват мозъците на хората.
И все пак имаше неща, които Едуард предпочиташе да споделя само с единия. Даде си сметка за предпочитанията по време на следващия сеанс, когато се беше разположил удобно в пациентското канапе на доктор Витков:
─ Все по-често се будя нощем, изпълнен със страх – започна агресивно.
─ Страх от… смъртта?
─ От самота. Имам чувството, че потъвам в огромна, дълбока празнина, където никой не може да ме достигне, да ме разбере… И тогава ми хрумват странни идеи.
Едуард погледна психоаналитика, сякаш се опитваше да му внуши идеите, които го тревожат, но д-р Витков не му позволи да се измъкне:
─ Можеш ли да бъдеш по-конкретен? – запита той.
Понякога пациентът трябваше да бъде окуражен, за да сподели тревогите си.
─ Срамувам се.
Едуард се облегна на възглавницата и заби отново поглед в тавана. Доктор Витков продължи да го гледа изпитателно, докато думите не се зарониха от устата на стресирания мъж.
Филип Витков практикуваше самостоятелно повече от петнадесет години. За това време се беше сблъсквал с какви ли не хора – объркани, потиснати, комплексирани, болни… Но пациенти като Едуард бяха истинско предизвикателство.
Изпратен по съвет на личния си лекар – за преодоляване на стреса от смяната в начина на живот – господин Кодинов приемаше сеансите като антибиотик: вземат се на определени интервали, в определени часове, за определен период. Ако в края на този период няма подобрение, спираме или сменяме антибиотика. Не можеше да допусне, че проблемите му са по-дълбоки от преодоляване на здравословна криза. Още повече, когато духовният наставник упорито му внушаваше, че решенията идват само с вяра.
Доктор Витков познаваше силата на вярата, но също така знаеше, че тя трябва да е осъзната мотивация. Сляпото уповаване на външни сили водеше до бездействие – хората се оставяха да ги носи течението, без да се опитат да се насочат към някой бряг. Беше виждал достатъчно интелигентни и образовани пациенти, загубили посоката на живота си в реката на безусловното вероотдаване.
За щастие, Едуард беше амбициозен и можеше да бъде мотивиран. Оставаше единствено да намери отговора на въпроса: защо се чувстваше толкова несигурен в толкова съвършения си живот. Д-р Витков знаеше, че пациентът му има нужда от насочване. Затова без досада продължи да задава въпросите си.