Едуард въздъхна и погледна часовника на ръката си. Със сигурност щеше да закъснее за началото на пиесата. Беше се забавил в офиса съвсем малко над планираното, но това бе достатъчно да попадне в пиковия трафик. За момент се ядоса, защото беше избрал стандартния маршрут – повечето шофьори смятаха, че благодарение на многото платна придвижването по големите булеварди им спестява време, поради което и предпочитаха да минават по тях. За съжаление този начин на мислене само увеличаваше задръстванията. Обикновено когато бързаше, Едуард използваше по-малко натоварените улици. Днес обаче не се беше отклонил навреме и сега не му оставаше нищо друго, освен да нервничи зад волана. Колоната автомобили се придвижваше със скорост, която позволяваше на всеки свободно мотаещ се пешеходец да се почувства като спринтьор. Но тъй като това беше обичайната скорост в тези часове от деня, шофьорите търпеливо следваха реда си.
Вдясно от Едуард елегантната млада жена зад волана поправяше грима си, ползвайки огледалото за обратно виждане. Прошареният мъж във волвото зад него оживено говореше по мобилния апарат, докато двойката в окаляния форд отпред оползотворяваше времето си в целувки и прегръдки.
Едуард изключи новинарската станция, която следеше и пусна любимите си балади. Имаше нужда да се отпусне. Денят беше ужасно напрегнат, а закъснението най- вероятно щеше да му осигури вечерен семеен скандал. Поиска му се да затвори очи и да прекара следващите няколко часа в сладък унес, под звуците на леко меланхоличната музика, която вече галеше ушите му.
Aвтомобилите пред него се раздвижиха и той също мръдна колата си няколко метра напред. Почивката трябваше да почака. Мисълта го накара да се усмихне. Отдавна нямаше време за себе си. Работата, детето, родителите, ангажиментите, които беше поел пред приятелите и съпругата изпълваха денонощието и понякога дори сам се учудваше как намира време за сън. Но колкото и странно да бе, въпреки умората и стреса, той беше щастлив от вечната си заетост. Защото в малкото минути, когато оставаше сам, мисълта му не винаги беше подвластна на волята и се връщаше там, откъдето беше избягал.
Едуард знаеше, че бе направил верен избор. Беше поел единствената правилна посока. Обичта и щастието на близките му всеки ден го доказваха. Даваше си сметка, че ако не беше се избавил от емоционалните си капризи, никога нямаше да постигне успеха, към който толкова се стремеше. Една, само една грешна стъпка би била достатъчна, за да се върне там, откъдето бе тръгнал. Но той бе обещал на себе си и на семейството, че няма да се провали. И предпочиташе да умре от изтощение, вместо да ги разочарова.
Опашката от автомобили отново се раздвижи. Едуард включи на първа и се опита да се съсредоточи върху задълженията, които му предстояха в близките часове.
