Спомен навеки

на Петя Дубарова

 
Слова красиви не владея,
не е изтънчен моят стих.
„Поет“ да се зова не смея,
че в теб поета аз открих.
 
Душа, която се вълнува,
сърце, изпълнено с копнеж,
светулка нежна, що ликува
във краткия си, тих летеж.
 
С хармония и пролет лъхват
кристални, чудни редове.
Надежди и мечти ни вдъхват
в безброя трудни часове.
 
Съдбата често е жестока,
несправедлива спрямо нас –
защо ли в гняв и злост безока
най-звънкия тя секва глас?
 
Но както в ясна нощ звездите
блестят във злато и рубин,
остава в нощите и дните
сърцето на поет един.
 
Остава спомен в мен навеки,
живот-копнение разкрил.
И по невидими пътеки
при мен се връща образ мил.


>> Обратно към ПОЕЗИЯ >>