на П.К.Яворов

 

Да поспорим със него,

с поета,

за живота, от идеал

осветен,

за копнения вечни в сърцето,

за децата,

за бъдния ден.

Не е лесно в борба

срещу мрака

да запазиш

идеала си цял,

ала почнеш ли правда

да чакаш,

без да търсиш сам,

нима си живял?

Може би твърде много безсилие

се прокрадва в стиха насълзен.

Може би твърде много тревоги

се изказват за бъдния ден…

Връзката си изгубил с живота,

в който не е щастлив и богат,

той се впуска, сломен и отчаян,

на душата в незнайния свят.

Себе си да разкрие отвътре

е отдавна

човекът мечтал.

Но във тайните да надзърне

сам един е

поетът успял.

Съкровеното в песен излива;

пей за слънце, родина, любов…

И пред нас изведнъж се открива

за хармония и щастие зов.

И стопяват се

упреци тежки

на словата му в нежния звън.

И ний чувстваме порив човешки –

да мечтаем.

Наяве

и насън.