Вятърни мелници

       Сънувах вятърни мелници. Аз бях голям рицар. Знам, че бях много известен, но не мога да си спомня как ме наричаха. Моята цел бе да се преборя с мелниците.
       Отначало те бяха малки, съвсем мънички. Почувствах се пред тях като великан. Смазах ги с крак.
       Но тогава пред мен се появиха други вятърни мелници, по-големи. На височина бяха колкото ръста ми, но крилата им се въртяха толкова бързо, че на паяците, оплели паяжините си по тях, им се виеше свят. Започнах да хвърлям камъни, докато надупчих проклетите крила като дантелен чеиз. И те спряха да се въртят. Изхъркаха един-два пъти в предсмъртна клетва и рухнаха, а с тях рухнаха и целите мелници. Въздъхнах облекчено.
       И тогава ги видях – новите, още по-големи вятърни мелници. Изправили исполински снаги, те насмешливо размахваха към мен мощни крила. Стъписах се, а и конят ми се стъписа. Не можехме да се мерим нито по ръст, нито по мощ с тези безсмислени, но огромни творения.
       Реших да запаля цигара преди последния си бой, а искрите от кремъка ми кой знае как се сговориха с вятъра и хоп – право във вятърните мелници. Те започнаха да горят, а аз пришпорих коня си.
       От отсрещния хълм дълго гледах бушуващия огън – гледах, докато полето на вятърните мелници не се превърна в безкрайно пепелище.
       Тогава изведнъж отвсякъде наизскачаха хора и започнаха да ми благодарят, че съм ги бил избавил от вятърните мелници.

       Какви ли не сънища сънува човек!


>> Обратно към ПРОЗА >>