Студена луна

Ти беше с мен. Далече от света.
       Обгърнат в мрака на безлунна вечер,
       която вещица за нас нарече –
и нежно ме прегръщаше в нощта.

Ти беше там, където бях и аз.

Душата ми копнееше за ласки,
       но виждах само тягостната маска,
       която отброява всеки час.

Една след друга гаснеха звездите
       и светлините бели на града.
И бавно ме поглъщаше студът.
И пареха ме в своя страх сълзите.

       От силуета чер на планината
изгря внезапно искрена луна.
Благословена, сребърна луна
       разби покоя чер на планината.

Виновно в мрака блеснаха сълзите,
сковани във целувка на студа.
       И тихо се извърнах към града,
слял светлини със тези на звездите.

       Надвиснал над душата като меч,
       със поглед строг ме гледаше дългът
и сочеше ми своя верен път.

Ти беше там. Бе толкова далеч.

Стопи се нежността ти във тъма,
       с която сякаш бе светът обречен.
       Луна студена бе копнежът вечен.
Ти бе до мен. Но аз стоях сама.