Ти беше с мен. Далече от света.
Обгърнат в мрака на безлунна вечер,
която вещица за нас нарече –
и нежно ме прегръщаше в нощта.
Ти беше там, където бях и аз.
Душата ми копнееше за ласки,
но виждах само тягостната маска,
която отброява всеки час.
Една след друга гаснеха звездите
и светлините бели на града.
И бавно ме поглъщаше студа.
И пареха ме в своя страх сълзите.
От силуета чер на планината
изгря внезапно сребърна луна.
Благословена, сребърна луна
разби покоя чер на планината.
Виновно в мрака блеснаха сълзите,
сковани във целувка на студа.
И тихо се извърнах към града,
слял светлини със тези на звездите.
Надвиснал над душата като меч,
със поглед строг ме гледаше дългът
и сочеше ми своя верен път.
Ти беше там. Бе толкова далеч.
Стопи се нежността ти във тъма,
с която сякаш бе светът обречен.
Луна студена бе копнежът вечен.
Ти бе до мен. Но аз стоях сама.
